Ерик Лустбадер - Наследството на Борн

— Четирийсет и пет минути! — изруга Харис, докато линейката едва си проправяше път през натоварения трафик. — Боже, горкият човечец десет пъти да е пукнал! Държавни служители!

— И ти си държавен служител, Хари, доколкото си спомням — сряза го Линдрос.

— А нима ти не си?

Гърлото на Линдрос се изпълни със злъч.

— Отвори си добре ушите, провинциален храбрецо, аз съм замесен от по-друго тесто. Моята подготовка…

— Прехвалената ти подготовка не ти помогна да заловиш Джейсън Борн, Линдрос! Имаше две възможности — пропиля ги и двете.

— А ти какво направи, за да ми помогнеш?

Хан наблюдаваше свадата между Линдрос и Харис. В униформата на служител от „Гражданска защита“ той се сливаше идеално с всички наоколо. Никой не го питаше къде и защо отива. Тъкмо минаваше покрай задната част на камиона, за да огледа по-отблизо следите от сблъсъка с колата на кръстовището, когато забеляза желязната стълба на едната стена на тунела. Взря се, изпружи врат. Накъде ли води? Дали и Борн си е задал същия въпрос, или е знаел отговора предварително? След като се огледа, за да е сигурен, че никой не го наблюдава, Хан чевръсто се изкачи по стълбата и излезе от обсега на полицейските прожектори. Вече никой не би могъл да го забележи. Намери капака и не остана изненадан, когато установи, че е отварян съвсем скоро. Бутна го и излезе навън.

Заел наблюдателна позиция на „Уошингтън Съркъл“, Хан се завъртя бавно по посока на часовниковата стрелка, като оглеждаше внимателно всичко — и по-близките, и по-далечните обекти. Излезе вятър и го блъсна в лицето. Небето беше потъмняло още повече, сегиз-тогиз изтрещяваха мощните гръмотевици, които глъхнеха в далечината, набързо обиколили широките градски булеварди и близките котловини. На запад се падаха пешеходната алея „Рок Крийк“, магистралата „Уайтхърст“ и Джорджтаун. На север се извисяваше грандиозната редица от модерни хотели — „АНА“, „Гранд“, „Парк Хайат“ и „Мариот“, зад тях — „Рок Крийк“. На запад се простираше „Кей Стрийт“, която пресичаше площада „Макферсън“ и парка „Франклин“. На юг оставаха историческата област „Фоги Ботъм“, внушителният университет „Джордж Вашингтон“, масивната монолитна сграда на Държавния департамент. Още по-нататък, където река Потомак правеше плавен завой на изток, разширяваше се и преливаше в спокойните води на залива Тайдъл Бейсин, Хан мярна сребристо петънце, самолет, увиснал почти неподвижно в небето. Проблесна като слънчево зайче, улучено високо над сгъстяващите се облаци от последните сияйни лъчи, после започна да се спуска към националното летище „Вашингтон“.

Ноздрите на Хан потръпнаха, сякаш надушили следата на преследваната жертва. Борн е тръгнал към летището. Беше сигурен, защото и самият той би реагирал точно така в подобна ситуация. Да, ето къде е отишъл.

Зловещото разкритие, че Дейвид Уеб и Джейсън Борн са едно и също лице, не напускаше мислите му от мига, в който чу агентите на ЦРУ да го дискутират. Самата идея, че двамата с Борн работят в един бранш, беше оскърбителна — престъпване на всичко, което той с толкова труд и пот бе градил за себе си. Нали сам се измъкна от тресавището на джунглите. Фактът, че оцеля в онези омразни и отвратителни години на детството си, си беше цяло чудо. Но поне тези далечни дни си бяха негови — негови и на никого друг. За него беше тежък удар и акт на жестока несправедливост да разбере, че си поделя сцената, която имаше за цел да превземе, точно с Дейвид Уеб. Това трябваше да се поправи — колкото по-рано, толкова по-добре. Но в момента нямаше време да чака да се срещне с Борн, да му каже истината, да види в очите му как прозрението го изяжда отвътре, докато Хан отнема живота му.

Борн се придържаше към по-тъмните ъгли в залата за заминаващи на стъкленосивата сграда за международни полети. На летище „Вашингтон“ беше пълна лудница, сновяха бизнесмени с лаптопи и чанти за костюми, суетяха се семейства с всякакви размери куфари, деца с ранички на микимауси, пауъррейнджъри и мечета. Имаше старци в инвалидни колички, група мормони, тръгнали към Третия свят да печелят нови съмишленици, влюбени двойки, хванати за ръце, които се надяваха да отлетят в рая. Въпреки тълпите обаче летищата винаги му се бяха стрували пусти. Ето, и сега срещаше само празни погледи — вътрешната преграда, която човешките същества издигат инстинктивно срещу страшната скука.

Правеше му впечатление следният парадокс — на летищата, където чакането е закон, времето сякаш спира. Не и за него. Сега всяка минута беше от значение, всяка минута го приближаваше до смъртта, с която възнамеряваха да го срещнат бившите му работодатели.