Ерик Лустбадер - Наследството на Борн

Докато стигнат до последната спирка, Борн остана сам в автобуса. Дъждът се усилваше, над следобеда тегнеше ненавременен мрак. Небето едва се виждаше — празна плоча, на която всеки би могъл да напише бъдещето си.

— „Он Тайм“ са на пети терминал заедно с „Федекс“, „Луфтханза“ и митницата. — Ралф спря автобуса и изключи двигателя. Слязоха и претичаха през плаца, за да се скрият под козирката на една от грозните сгради с плоски покриви, подредени в редица. — Тука е.

Влязоха и Ралф се отърси от дъжда. Имаше крушовидно телосложение, с неочаквано фини ръце и стъпала. Посочи наляво.

— Виждаш ли къде е митницата? Продължаваш нататък и още два портала по-надолу ще намериш братовчед си.

— Много ти благодаря — каза Борн.

Ралф се ухили широко и сви рамене.

— За нищо, Джо. — Протегна ръка. — Радвам се, че можах да помогна.

Шофьорът се отдалечи с ръце в джобовете, Борн се насочи към офисите на „Он Тайм“. Но нямаше никакво намерение да стига до тях — поне засега. Обърна се, проследи Ралф до една врата, на която пишеше „Влизането забранено — само за оторизиран персонал“. Извади кредитна карта и видя как Ралф пъха пропуска си в метален слот. Вратата щракна и се отвори. В мига, в който Ралф изчезна вътре, Борн се втурна към входа и пъхна в слота кредитната си карта. Вратата се затвори, както се очакваше, но стореното от Борн не позволи на механизма за заключване да щракне. Преброи наум до трийсет, за да е сигурен, че Ралф се е отдалечил на достатъчно разстояние от вратата. После си отвори и прибра кредитната карта.

Озова се в съблекалнята на персонала. Стените бяха облицовани с бели плочки; върху бетонния под беше застлана пластмасова решетеста настилка за удобство на мъжете по пътя към душовете и обратно. Борн видя осем редици стандартни железни гардеробчета, повечето с най-обикновени ключалки. Вдясно беше входът за душовете и мивките. В по-малка зала зад тях бяха писоарите и тоалетните.

Борн надзърна предпазливо зад ъгъла и видя Ралф да се отдалечава към един от душовете. В банята имаше още един мъж, който вече се беше насапунисал. Стоеше с гръб към Борн и Ралф. Борн се огледа и веднага забеляза гардеробчето на Ралф. Вратата беше леко открехната, катинарчето си висеше на самата дръжка. Естествено. Все пак това е строго охраняван периметър — защо човек да не си остави шкафчето отключено за няколко минути, колкото да вземе душ? Борн отвори вратата изцяло и видя пропуска с името и снимката на Ралф върху потник, метнат на лавицата. Взе го. Наблизо беше гардеробчето на колегата на Ралф, който също се къпеше — и то зееше отворено. Смени катинарчетата и затвори шкафчето на Ралф. Така шофьорът щеше със закъснение да установи, че му липсва картата, а Борн се надяваше това време да му е достатъчно.

Грабна два чифта работни гащеризони от количка за пране, като все пак провери дали размерът горе-долу отговаря на номера му, преоблече се набързо. Увеси пропуска на Ралф на врата си, излезе и тръгна директно към митницата, откъдето се сдоби с график на излитащите в момента самолети. За Будапеща нямаше курс, но полет 113 на „Ръш Сървис“ излиташе за Париж след единайсет минути от четвърти товарен терминал. През следващите деветдесет минути нямаше нищо друго, но Париж така или иначе вършеше работа. Беше отправна точка за пътешествия из цяла Европа. Стигне ли до там, няма да е проблем да се добере до Будапеща.

Борн се завтече с бързи крачки по хлъзгавия плац. Вече валеше на талази, но поне нямаше светкавици, не се чуваше и тътен на гръмотевици. Това добре, защото не му се искаше поради някаква причина полет 113 да излети със закъснение. Ускори ход и се отправи към съседната сграда, където се намираха трети и четвърти товарен терминал.

Докато влезе вътре, беше вир-вода. Огледа се в двете посоки и енергично тръгна към хангара на „Ръш Сървис“. Имаше малко хора, което не беше добре. Безспорно беше по-лесно да се изгубиш в тълпа, отколкото да останеш незабележим сред шепа хора. Намери вратата с ограничен достъп, пъхна картата на Ралф в слота. С благодарност чу щракването на механизма. Бутна вратата и влезе. Докато напипваше пътя през мрачните коридори, хвърляше по някой поглед в помещенията, покрай които минаваше — бяха натъпкани догоре с опаковани пратки, носеше се остра миризма на лепило, стърготини и кашони. В целия хангар се усещаше една преходност, чувство за постоянно движение, за живот, подвластен на графици и атмосферни условия, за страха от грешка на машини или хора. Нямаше къде човек да подвие крак, да отдъхне.