Ерик Лустбадер - Наследството на Борн

Борн гледаше право пред себе си, вървеше с уверена тежка крачка, която не предполагаше някой да се усъмни в основанията му да е тук. Скоро стигна до друга врата, армирана. През прозорчето се виждаха самолетите, строени на плаца — от едни разтоварваха багаж, на други товареха. Не след дълго забеляза и джета на „Ръш Сървис“ с отворен търбух. До него имаше танкер с гориво, от който в момента го зареждаха. Процесът се надзираваше от мъж с дъждобран, чиято качулка беше паднала ниско над главата. Пилотът и помощникът му бяха в кокпита и извършваха необходимите рутинни проверки на уредите преди полет.

Ралф тъкмо се канеше да пъхне картата на Ралф в слота, когато мобилният телефон на Алекс иззвъня. Беше Робине.

— По всичко личи, че ще пътувам в твоята посока, Жак. Имаш ли възможност да ме посрещнеш на летището след около седем часа?

— Mais oui, mon ami. Обади се, като кацнеш. — Даде на Борн номера на мобилния си телефон. — Много се радвам, че ще те видя толкова скоро.

Борн разбра какво има предвид приятелят му — беше доволен, че Борн е успял да се измъкне от ЦРУ. „Рано е да се радваме, помисли си Борн, още е твърде рано.“ Но пък, от друга страна, от бягството го деляха броени минути. А междувременно…

— Откри ли нещо, Жак? Разбра ли какво е NX20 ?

— Струва ми се, че не. Няма данни за съществуването на подобен проект.

Борн помръкна.

— Ами онзи доктор Шифър?

— Виж, тук извадих малко повече късмет — окуражи го Робине. — Има такъв доктор Феликс. Шифър, който работи за АМИПО. По-скоро е работил.

Борн усети как в гърлото му се впива желязна ръка.

— Тоест?

Чу се шумолене на хартия и Борн си представи как приятелят му рови из документите, с които е успял да се сдобие благодарение на източниците си във Вашингтон.

— Доктор Шифър вече не фигурира в „активния“ списък на АМИПО. Излязъл е от там преди тринайсет месеца.

— Какво се е случило с него?

— Нямам представа.

— Значи в един момент просто е изчезнал, така ли? — недоверчиво попита Борн.

— Колкото и да звучи невероятно в наши дни, май точно това е станало.

Борн затвори очи за миг.

— Не, невъзможно е. Все някъде трябва да се е дянал. Няма начин.

— Освен ако…

— Освен ако не е „изчезнал“ с нечия професионална помощ.

Сега, след като стана ясно, че Феликс Шифър е изчезнал, ставаше още по-належащо да пристигне в Будапеща възможно най-бързо. Единствената сламка, която му оставаше, беше ключът от стаята в грандхотел „Данубиус“. Погледна си часовника. Нямаше много време. Трябваше да тръгва. Незабавно.

— Благодаря ти за усилията, Жак.

— Съжалявам, че не можах да ти помогна повече. — Робине се поколеба: — Джейсън…

— Да?

— Bon chance 9 9 Успех (фр.). — Бел.прев. .

Борн пъхна телефона в джоба си, отвори армираната врата и се озова насред отвратителното време. Небето беше надвиснало и мрачно, стелеха се пелени от дъжд, които на фона на ярките летищни светлини изглеждаха сребристи, по плаца се стичаха блещукащи поточета. Той се наведе напред, за да посрещне напора на вятъра, и закрачи уверено, както и досега. Имаше вид на човек, който си знае работата и иска да я свърши възможно най-бързо и най-качествено. Заобиколи муцуната на самолета, пред очите му зейна отвореният търбух с натоварените багажи. Мъжът, който надзираваше зареждането, беше приключил и беше откачил от резервоара накрайника на танкера.

С периферното си зрение Борн мярна движение вляво. Една от вратите на четвърти хангар се отвори с трясък и навън се изстреляха група униформени служители на летищната охрана с извадени оръжия. Явно Ралф все пак е успял да отключи гардеробчето си. Времето на Борн изтичаше. Продължи да върви уверено напред. Тъкмо да влезе в багажното, мъжът, който зареждаше, му подвикна:

— Хей, приятел, ще ми кажеш ли колко е часът, че ми спря часовникът?

Борн се обърна. Мигновено разпозна азиатските черти на лицето под качулката. В този момент Хан пръсна в лицето му керосин. Борн инстинктивно вдигна ръце към главата си и се закашля, заслепен.

Хан се нахвърли отгоре му и го блъсна към хлъзгавото туловище на самолета. Нанесе два мощни удара, единият в слънчевия сплит, другия в слепоочието. Борн подви колене, Хан го издърпа в багажното.

Докато се обръщаше, азиатецът забеляза приближаващ служител от товарния терминал. Вдигна ръка.

— Всичко е наред, заключвам.

Късметът беше на негова страна, пък и при този дъжд не се виждаше нито лицето, нито униформата му. Онзи, доволен, че ще се прибере на сухо и топло, махна с ръка в знак на благодарност. Хан блъсна вратата и я заключи отвън. Изтича до танкера и го откара достатъчно далеч, за да не буди подозрения.