Ерик Лустбадер - Наследството на Борн

Групата полицаи от охраната, които Борн бе забелязал, бяха започнали огледа на строените в редици джетове. Махнаха на пилота. Хан се дръпна така, че самолетът да е между него и охраната. Протегна се, отключи вратата на багажното и скочи вътре. Завари Борн на ръце и колене, с увиснала надолу глава. Изненадан от способността му за бързо възстановяване, Хан го изрита мощно в ребрата. Борн изсумтя и се катурна на една страна, притиснал корема си с ръце.

Хан извади парче връв. Натисна главата на Борн в пода, събра ръцете му на гърба и здраво омота кръстосаните му китки. На фона на трополящия дъжд чу как охраната крещи на пилотите да си покажат пропуските. Спокоен, че Борн е обезвреден, Хан отиде и тихичко затвори вратата на багажното.

Известно време остана да седи с кръстосани крака в тъмното помещение. Неравномерното барабанене на дъжда по корпуса на самолета му напомни за тъпаните в джунглата. Когато за пръв път чу техния тропот, беше тежко болен. Замъгленото му от температурата съзнание го помисли за рев на самолетни двигатели, за яростния натиск на въздуха върху клапите миг преди машината да се стрелне рязко надолу. Този шум го изплаши, защото извика в главата му спомени, които дълго и упорито се бе опитвал да прогони в най-тъмното ъгълче на съзнанието си. Треската бе изострила болезнено всичките му сетива. Разбираше, че в джунглата има някой, че към него настъпват застрашително неясни силуети и го обграждат. Единственото разумно действие, което успя да извърши, беше да зарови малката каменна фигурка на Буда, която носеше на врата си, в набързо и трескаво разрината дупка в листата под себе си. Чуваше гласовете, след малко осъзна, че му задават въпроси. Примигна няколко пъти, за да се опита да избистри погледа си, помътнял от треската, и вижда по-ясно на кехлибарената светлина, но някой завърза очите му с кърпа. Не че имаше нужда. Щом го вдигнаха от ложето му от листа и клони, което си беше направил, той изгуби съзнание. Събуди се два дни по-късно и установи, че се намира в лагер на червените кхмери. Когато мъртвешки блед мъж с хлътнали бузи и едно-единствено воднисто око реши, че пленникът е в достатъчно добра форма, започнаха разпитите.

Хвърлиха го в яма с пълзящи твари, които до ден-днешен не можеше да разпознае. Лежа в тъмнина, по-гъста и черна от всичко, което бе виждал дотогава в живота си. Именно тази тъмнина, която го обгръщаше, притискаше, стягаше слепоочията му като менгеме, което се свиваше все повече и повече час по час — тази тъмнина го изпълни с непознат дотогава ужас.

Тъмнина, съвсем различна от мрака в търбуха на полет 113 на „Ръш Сървис“.

… И помоли се Йона на своя Господ Бог из китовата утроба и рече: „към Господа извиках в моята скръб — и Той ме чу — извиках из утробата на преизподнята, — и Ти чу гласа ми. Ти ме хвърли в дълбинето, в сърцето на морето, и струи ме обиколиха, всички Твои води и Твои вълни минуваха над мене“… 10 10 Йона, 2: 2–4. — Бел.прев.

Още помнеше този откъс от окъсаната и зацапана Библия, която мисионерът го бе накарал да наизусти. Ужасна работа! Пълен потрес! И Хан, попаднал в плен на враждебни и безскрупулни убийци като червените кхмери, буквално беше запратен в утробата на преизподнята и се бе молил — или поне си бе повтарял нещо, което още неоформената му мисъл възприемаше като молитва — за избавление. Това беше преди да му дадат насила Библията, преди да е стигнал до учението на Буда, понеже бе потънал в безформен хаос от съвсем ранна възраст. Господ е чул вика на Йона от утробата на кита, но нямаше кой да чуе молитвата на Хан. Той лежеше сам-самичък в тъмнината и в един момент, когато прецениха, че е омекнал достатъчно, го измъкнаха и бавно, методично, без капка милост и страст — умения, които щеше да се мъчи да развива години наред — започнаха да изцеждат кръвта му капка по капка.

Хан щракна фенерчето, което си носеше, седеше неподвижен и се взираше в Борн. Простря крака и нанесе мощен удар, подметката на обувката му уцели пленника по рамото и той се претърколи на една страна с лице към Хан. Простена и с мъка открехна очи. Зяпна и с усилие си пое въздух, в ноздрите му нахлу мирис на керосин и в следващия миг повърна на пода между мястото, където лежеше в агонизираща болка, и спокойно седящия Хан — същински Буда.

— Стигнах до дълбинето на планината; обиколиха ме земните недра, ала успях да се изтръгна от тъмнината и да продължа напред — перифразира Йона Хан. Продължи да гледа втренчено подпухналото и зачервено лице на Борн.