Ерик Лустбадер - Наследството на Борн

Скоро след нея излезе и самият Ленард Файн. Дългата и ужасно неприятна сутрин му се бе отразила доста зле. По-точно казано, прекият и интензивен контакт с Агенцията го беше съсипал напълно, беше го оставил без сили.

— С какво мога да ви бъда полезен, господине? Мария ми каза, че носите сако за поправка.

Хан просна кадифената си дреха на плота с опакото навън. Файн го опипа с деликатните пръсти на лекар, който преглежда болен пациент.

— Е, за щастие е пострадал само хастарът. По принцип кадифе не се шие.

— Оставете това — прекъсна го шепнешком Хан. — Изпраща ме Джейсън Борн. Аз съм негов представител.

Лицето на Файн почти не трепна.

— Нямам представа за какво говорите.

— Помоли ме да ви предам, че ви благодари, задето му помогнахте да се измъкне от агентите — продължи Хан, сякаш изобщо не бе чул думите на Файн. — Трябва да знаете, че дори в момента пред магазина ви има двама агенти, изпратени да ви следят.

Сега вече Файн се стресна.

— Очаквах го. Къде са? — Възлестите му пръсти нервно замачкаха дрехата.

— Точно отсреща. В бял форд таурус.

Файн прояви достатъчно съобразителност, за да не погледне.

— Мария! — каза достатъчно високо, за да го чуе жената.

— Да има форд таурус, паркиран отсреща?

Мария извърна глава.

— Да, господин Файн.

— Има ли някой вътре?

— Двама мъже. Високи, късо подстригани. А ла Дик Трейси, досущ като онези, дето бяха тук сутринта.

Файн изруга. Погледна Хан в очите.

— Предайте на господин Борн… кажете му, че Ленард Файн е казал: „Бог да те пази.“

Лицето на Хан остана невъзмутимо. Този американски навик да споменават Бог за щяло и нещяло му се струваше ужасно досаден.

— Ще ми трябва малко информация.

— Разбира се. — Файн му благодари с кимване. — Каквото е необходимо.

Мартин Линдрос най-сетне разбра пълния смисъл на израза „Разярен като бик“. Как ще погледне Стария в очите, след като Борн пак му се изплъзна — неведнъж, а два пъти.

— Как си позволяваш да пренебрегнеш моя недвусмислена заповед, по дяволите? — изкрещя той, извън себе си от ярост. Тунелът под „Уошингтън Съркъл“, където екипът на „Гражданска защита“ се опитваше да премести камиона от положението, в което го беше оставил Джейсън Борн, ехтеше от звуци.

— Ей, я по-кротко. Ако не се лъжа, именно аз забелязах обекта да се измъква от магазина.

— Да, и после го остави да офейка!

— Виж, това вече го свърши ти, Линдрос. Защото аз бях зает да усмирявам побеснелия полицейски началник, дето ме беше захапал като куче.

— Добре, стигнахме и дотук! — Продължи да крещи Линдрос. — Какво изобщо правеше той там, мамка му!

— Ти ми кажи, умнико, нали ти прецака цялата работа в Александрия. Ако ти беше щукнало да ме информираш какво става, можех да помогна да покрием стария град. Ама не, ние сме федерални, ние сме по-печени, ние водим парада.

— Дяволски си прав — именно! Вече лично разпоредих на подчинените си да се обадят на всички служби по летища, гари, автогари, агенции за коли под наем и да стоят нащрек за Борн.

— Не ставай смешен, дори да не ми беше вързал ръцете зад гърба, пак нямаше да имам право да дам такива разпореждания. Затова пък пратих хората си да патрулират из района и да не забравяме, че именно аз направих последното подробно описание на Борн, което сега разпращате по всичките изброени места.

Въпреки че беше самата истина, Линдрос продължи да вдига пара.

— Настоявам да ми кажеш защо, да му се не види, замеси вашингтонската полиция в тази акция? Щом си имал нужда от подкрепление, да се беше обадил на мен.

— И защо да се обаждам на теб, Линдрос? Посочи ми поне една причина да го правя. Ти да не си ми любовник или какво? Да има нещо в тази акция, което да сме свършили заедно? Нищичко! — На мрачното лице на Харис бе изписано дълбоко възмущение. — И за твое сведение ще повторя, макар че вече ти го казах: не съм викал местните ченгета. Още докато влизахме в магазина, онзи Филипс ми се нахвърли и взе да крещи, че съм му навлязъл в територията.

Линдрос почти не го слушаше. Линейката, пуснала всичките си светлинни и звукови сигнализации, потегли към университетската болница „Джордж Вашингтон“, за да откара шофьора на камиона, когото Линдрос по невнимание простреля. Докато отцепят района, оградят местопрестъплението и извадят човека от кабината, минаха цели четирийсет и пет минути. Дали ще оживее? Линдрос не искаше да мисли за това точно сега. Лесно можеше да прехвърли вината за раняването върху Борн — знаеше, че Стария ще е склонен да повярва. Но директорът умееше да се затваря в черупка от две части прагматизъм и една част язвителност — нещо, на което заместникът му не бе способен. И слава богу. Каквото и да се случи с шофьора на камиона оттук нататък, Линдрос щеше да се чувства отговорен. Това му качество бе идеалната храна за неговия антагонизъм. Вярно, не притежаваше циничната черупка на шефа си, но не беше и от онези, които се самолинчуват за безвъзвратно изгубени неща. Предпочиташе да излее навън насъбралата се горчивина.