Ерик Лустбадер - Наследството на Борн

— Ти си човек с необикновени способности, Дерон.

— Ами такъв съм си. — Фалшификаторът въздъхна дълбоко. — Да копираш стари майстори е очарователно, признавам. Нямаш представа колко много научих, докато изучавах техниките им. От друга страна, светът, който ти разкри пред мен — свят, който малцина освен нас познават… Ето това аз наричам предизвикателство. — Беше излязъл вятър, влажен предвестник на промяната, Дерон се сгуши в яката си. — Признавам, някога тайничко се надявах да продавам някои от най-необикновените си произведения на хора като теб. — Поклати глава. — Вече не. Сега работя единствено за забавление.

Борн забеляза мъж в тренчкот да се спира пред една витрина и да пали цигара. Задържа се там повечко време, загледан в мострите. Проблемът беше, че в магазина се продаваха дамски обувки. Борн направи на спътника си знак с ръка и двамата свирнаха наляво, отдалечавайки се бързо. Борн се възползва от гладките повърхности, покрай които минаваха, за да види какво става зад тях. Мъжът с тренчкота беше изчезнал.

Борн опипа пистолета, който му се стори лек като перце.

— Колко? — попита.

Дерон сви рамене.

— Това е прототип. Да се уговорим така — ще определиш цената в зависимост от това каква работа ти е свършил. Разчитам на коректността ти.

Когато пристигна в Будапеща, Итън Хърн дълго време не можа да свикне с факта, че унгарците са колкото лишени от въображение, толкова и буквални. В подкрепа на това му впечатление, бар „Ъндърграунд“ се намираше в подземието на старо кино в Пеща, на улица „Терез Кьорута“ № 30, и беше кръстен на популярния едноименен филм на не по-малко популярния режисьор Емир Кустурица. По скромното мнение на Хърт барът беше постмодерен в най-пошлия смисъл на думата. По тавана се кръстосваха стоманени греди, между тях се въртяха огромни заводски вентилатори и с мъка раздухваха натежалия от дим въздух над главите на посетителите, които пиеха и танцуваха. Но най-ужасното беше музиката — поне според Хърн. Шумна и какофонична смесица от тягостен гръндж и запотен фънк.

Странно, но Ласло Молнар като че ли не обърна внимание на всичко това. Напротив, изяви желание да се настанят насред поклащащата се пасмина — явно не му се прибираше у дома. Създаваше впечатление на чувствителен и избухлив човек — поне според преценката на Хърн, — смехът му беше рязък и стържещ, погледът му обикаляше трескаво помещението, без да се задържа задълго върху нищо и никого, сякаш той носеше в сърцето си дълбока и мрачна тайна. Професията на Хърн го сблъскваше с много пари. Не за пръв път се запита дали всичкото това изобилие и охолство не оказва разрушително влияние върху човешката психика. Може би липсата на стремеж към забогатяване у него се дължеше именно на това.

Молнар настоя да почерпи. Избра отвратително сладък коктейл, наречен „Козуей Спрей“ — уиски, сода с джинджифил, портокалов ликьор и лимон. Намериха си маса в един ъгъл, където беше толкова сумрачно, че едва виждаха менюто пред себе си, и продължиха разговора си за опера, който в тази обстановка звучеше абсурдно.

Хърн забеляза Спалко едва на второто питие — мярна го в тълпата в другия край на заведението. Придружаваха го двама мъже. Тримата не се вписваха в атмосферата на клуба, но пък, помисли си Хърн, двамата с Ласло Молнар също не изглеждат много-много на място тук. Спалко го отведе в един мрачен коридор, осветен от мънички като топлийки крушки. Отвори тясна врата, Хърн предположи, че води към кабинета на управителя. Озоваха се в празна стая.

— Добър вечер, Итън — усмихна се Спалко, докато затваряше вратата зад себе си. — Както виждам, си заслужи хонорара. Браво!

— Благодаря, сър.

— Е, оттук поемам аз — сърдечно продължи Спалко.

През стените тътнеха баси — разтърсващи до мозъка на костите.

— Не искате ли да ви запозная?

— Не е нужно, уверявам те. Време е да се прибираш и да отдъхнеш. — Погледна си часовника. — Всъщност, като гледам колко е часът, защо утре не си вземеш почивен ден.

Хърн се изопна.

— Не бих си позволил…

— Напротив, Итън, би си позволил — изсмя се Спалко. — Настоявам…

— Но нали сам казахте, че понякога…

— Виж, момчето ми, аз съм този, който определя политиката на фирмата, и пак аз съм този, който казва кога се правят изключения от общите правила. Щом пристигне разтегаемият ти диван, прави каквото искаш, но утре да те няма на работа.

— Добре, сър. — Младежът наведе глава, ухилен до ушите. Не беше си взимал почивен ден от три години. Да прекара цялата сутрин в леглото, без да прави нищо, освен да разгръща вестника и да си маже мармалад върху препечена филийка — звучеше фантастично. — Благодаря ви, сър. Не можете да си представите колко съм ви задължен.