Ерик Лустбадер - Наследството на Борн

Знаеше, че заслужава наказание за онова, което стори на Халид Мурат — приятеля, бойния другар. Нищо, че го направи в името на оцеляването и прогреса на народа си. Колко пъти си бе повтарял, че Халид Мурат е пожертван пред олтара на чеченското бъдеще? И въпреки това, досущ като грешник, като отхвърлен, го преследваха съмнение и страх. Беше убеден, че заслужава строго наказание. Но нима не е така с всеки пророк — мислеше си сега, докато изживяваше онази минисмърт, съпътстваща всяко сексуално изпразване? Нима това мъчение не бе още едно доказателство, че избраният от него път е правилен?

Зина лежеше в прегръдката му. Но духом беше отлетяла доста надалеч, макар че, образно казано, и нейните мисли бяха заети с пророци. По-точно с един пророк. Този съвременен пророк се настани във въображението веднага щом подмами Хасан в леглото. Ненавиждаше неспособността на любовника си да се наслаждава на удобствата и лукса. Отдаде му се, но всъщност не беше с него, позволи му да проникне в нея, но той не присъстваше в нито едно ъгълче на съзнанието й — цялото беше заето от Степан Спалко. Когато наближи кулминацията, Зина прехапа устни, но не от страст, както се надяваше Хасан, а от страх да не изрече на глас името на Спалко. А толкова й се искаше да събере смелост да го направи, било то само за да нарани Хасан по съкрушителен начин — защото иначе не се съмняваше в любовта му към нея. За Зина любовта на Арсенов беше безмълвна и неосъзната, някак детинска, като на кърмаче, което протяга устни към майчината гръд. Хасан копнееше за нейната топлота и закрила, имаше нужда от светкавичното и мимолетно завръщане в утробата. Зина нямаше нужда от такава любов.

Но нейните копнежи…

Той се извърна към нея и въздъхна, при което потокът на мислите й внезапно секна. Стори й се, че е заспал, но явно не спеше или пък нещо го бе събудило. Сега, поела грижата за неговите желания, нямаше време за собствените си мисли. Усети мириса на мъж, изплувал като мъгла преди зазоряване, дишането му се учести.

— Мислех си — отрони той — какво ли е да си пророк, дали един ден народът ми ще ме нарече пророк.

Зина не отвърна, знаеше, че в случая от нея се иска да мълчи и да слуша как той убеждава сам себе си в правотата на избрания път. Тази слабост на Арсенов беше непозната другиму — той си позволяваше да я проявява единствено пред Зина. Тя се запита дали Халид Мурат е бил достатъчно прозорлив, за да я долови. За Степан Спалко беше почти сигурна.

— Коранът ни учи, че всеки пророк въплъщава в себе си някоя чудодейна дарба — продължи Арсенов. — Муса, поради способността си да разговаря директно с Бог, е проявление на трансцендентния аспект на действителността. В Корана Бог се обръща към Муса: „Не се бой, ти си над другите.“ Чрез Иса се проявява пророческата дарба. Още невръстно дете, той се провиква: „Бог ми даде Книгата и ме направи пророк.“ Докато Мохамед е духовната инкарнация и проявление на всички Божии имена. Самият той е казал: „Онова, което Бог създаде първо, бе моята светлина. Когато Адам бе още между водата и земята, аз вече бях пророк.“

Зина изчака няколко удара на сърцето си, за да е сигурна, че е приключил с лекцията. После, отпуснала ръка на гърдите му, които плавно се издигаха и спускаха, зададе въпроса, който знаеше, че той очаква да чуе:

— А коя е твоята чудодейна дарба, пророче мой?

Арсенов се извърна на възглавницата, за да погледне Зина. Лампата хвърляше сянка върху почти цялото й лице, само пламтящата ивица, следваща контура на главата й, бе обагрена в живописни краски. Сполетя го мисъл, която често криеше дори от самия себе си. Какво ли би правил без нейната сила и жизненост. За него нейната утроба представляваше безсмъртието, онова свято място, от което ще се родят синовете му — потомството, което ще отнесе името му във вечността. Но знаеше, че тази мечта няма да се сбъдне без помощта на Спалко.

— Ех, Зина, само ако знаеш какво ще направи за нас Шейха, какво ще постигнем с неговата помощ.

Тя се сгуши в свитата му ръка.

— Разкажи ми.

— Не бива — поклати глава той, ъгълчетата на устните му се извиха в лека усмивка.

— Защо?

— Защото трябва да се убедиш сама за себе си, без предварителна подготовка, в унищожителната сила на оръжията.

Тя се взря в очите му и усети как нещо я разтърсва до самата й същност, където обикновено нямаше смелост да надзърне. Може би усети трептенето на могъщата сила, която предстоеше да бъде отприщена в Найроби три дни по-късно. Но благодарение на прозорливостта, понякога спохождаща любовниците, тя разбра, че онова, което най-силно интересува Хасан, е страхът, който тази форма на унищожение — независимо как точно ще изглежда — ще наложи. Страхът да използваш благословения меч, за да си възвърнеш онова, което чеченците са изгубили през вековете унижения, гонения и кръвопролития.