Ерик Лустбадер - Наследството на Борн

— Не съм го чувал.

— Нормално, няма откъде да го чуеш. — Спалко сниши глас и зашепна заговорнически: — Макар да е доста състоятелен, той взема всякакви предпазни мерки да не се афишира. Не фигурира в никакви списъци с дарители, в това можеш да бъдеш сигурен, и ако намекнеш, по какъвто и да е начин за имотността му, можеш да забравиш някога да имаш възможност отново да разговаряш с него.

— Разбирам ви напълно, сър.

— Може да се каже, че този човек е истински познавач, макар, струва ми се, в наши дни думата да е изгубила голяма част от значението си.

— Така е, сър. — Хърн кимна. — Мисля, че знам какво имате предвид.

Спалко беше сигурен, че младежът няма никаква идея какво има предвид шефът му и в мислите му пропълзя искрица съжаление. Някога беше същият наивник като Хърн, преди сто години — или поне толкова му се струваха.

— Във всеки случай Молнар е почитател на операта. От години поддържа постоянен абонамент.

— Знам точно как се процедира с костелив орех като Ласло Молнар — Хърн пъргаво грабна сакото си. — Можете да разчитате на мен.

— Знаех си — ухили се широко Спалко. — И така, щом установиш контакт, искам да го заведеш в „Ъндърграунд“. Знаеш ли го този бар, Итън?

— Разбира се, сър. Но ще стане доста късно. Със сигурност ще е след полунощ.

— Още една тайна. — Спалко постави пръст до носа си. — Молнар е, тъй да се каже, нощна птица. Е, отначало може да ти откаже. Но доколкото знам, обича да го молят. Трябва да проявиш упоритост, Итън, ясно ли е?

— Абсолютно, сър.

Спалко му подаде листче с номера на мястото на Молнар.

— Ами това е. Забавлявай се. — Тупна го по рамото. — На добър час.

Внушителната фасада на Унгарската държавна опера бе обляна в светлина. Великолепието на интериора в класическо златно и червено, цели три етажа, се подчертаваше от сияйната светлина на близо десет хиляди ослепителни листенца в короната на пищния кристален полилей, спуснат като гигантска камбана от зографисания сводест таван.

Тази вечер операта представяше „Хари Янош“ на Золтан Кодай — традиционно любим спектакъл, присъстващ в репертоара от 1926 г. насам. Итън Хърн влетя в просторното мраморно фоайе, огласяно от глъчката на будапещенското общество, което се бе събрало за тазвечерното събитие. Смокингът му бе от фин камгарен плат, добре ушит, макар и не марков. В областта, в която работеше, беше изключително важно какво носи и как му стои. Предпочиташе елегантни, семпли дрехи, избягваше крещящите и твърде скъпите модели. Когато човек моли за пари, е редно да се придържа към тон на скромност и смирение.

Не искаше да закъснява, но си наложи да върви с по-бавна крачка, колкото и да не му се искаше да пропусне онзи вълшебен напрегнат момент преди вдигането на завесата, който караше сърцето му пърха.

Беше се постарал усърдно да възпита у себе си любов към хобитата на унгарското висше общество, така че вече можеше да се нарече запален почитател на оперното изкуство. „Хари Янош“ му харесваше както заради музиката, създадена на основата на унгарска народна музика, така и заради сюжета. Обичаше да проследява разказа на ветерана Янош за това как спасил императорската щерка, как бил произведен в генерал и как буквално с една ръка победил Наполеон, а впоследствие спечелил сърцето на императорската дъщеря. Сладникава сага, обагрена в кървавата история на Унгария.

Пристигна в последния момент и благодарение на листчето, дадено му от Спалко, успя да открие Ласло Молнар, който вече беше заел мястото си, заедно с по-голямата част от публиката. Доколкото успя да види от пръв поглед, беше мъж на средна възраст, нито висок, нито нисък, поуплътнен около кръста, с пригладена назад гъста черна коса, от което главата му приличаше на гъба. От ушите му излизаше гъста растителност, която покриваше и опакото на ръцете и пухкавите му пръсти. Не обръщаше никакво внимание на жената, седяща вляво от него, която разговаряше с кавалера си на доста висок глас. Мястото до Молнар беше празно. Явно беше дошъл на опера сам. Още по-добре, каза си Хърн, докато се настаняваше в задната част на партера. Миг след това в салона притъмня, оркестърът засвири прелюдията и завесата се вдигна.

По-късно, по време на антракта, Хърн си взе чаша горещ шоколад и се смеси с елегантната тълпа. Ето как бяха създадени хората. За разлика от животинския свят, тук по-пъстрият вид бяха женските екземпляри. Изисканите дами вървяха, капсулирани в дълги рокли от шантунгова коприна, венецианско моаре и марокански сатен от най-новите колекции, показани на модни ревюта в Париж, Милано и Ню Йорк преди броени месеци. Мъжете, наконтени в маркови фракове, ги глезеха с шампанско или горещ шоколад, но като цяло изглеждаха доста отегчени.