Ерик Лустбадер - Наследството на Борн

След десетина минути стигна до парк. Седна на една желязна пейка и се загледа в гълъбите, които кацаха и излитаха, стрелвайки се в синьото небе. По пейките нямаше много хора, може би едва половината от местата бяха заети. В парка влезе старец; носеше кафява торба, намачкана като лицето му, и започна да вади шепи трохи. Гълъбите явно го очакваха, защото веднага се насъбраха, загукаха и заклокаха щастливо, проправяйки си път към храната.

Борн отвори уискито, вдъхна изискания му богат аромат. Лицето на Алекс мигновено изплува пред очите му, заедно с него се появи и локва кръв на пода. Внимателно, едва ли не с благоговение, Борн изтласка тази картина встрани. Отпи малка глътка от уискито, задържа я на небцето, за да позволи на изпаренията да се качат в носа му и да го върнат към отломката от спомена, който досега му се изплъзваше. Отново видя гледката от прозореца на „Шан-з-Елизе“. В ръката си държеше кристална чаша, отпи нова глътка уиски и се накара да вдигне чашата към устните си. Чу властния дълбок глас и с усилие на волята успя да извърне главата си към стаята в парижкия офис, където явно се е намирал преди неопределено време.

И тогава за пръв път забеляза плюшените мебели, картината на Раул Дюфи, на която се виждаха елегантен кон и ездач в Булонския лес, тъмнозелените стени блестяха, високият кремав таван изпъкна на фона на ярко осветения град. Продължавай , насърчи сам себе си той, още, още … Фигурален килим, два тапицирани стола с високи облегалки, тежко полирано орехово писалище в стил Луи XIV, зад което стои усмихнат висок симпатичен мъж с топли очи, дълъг галски нос и преждевременно побеляла коса. Жак Робине — френският министър на културата.

Това е! Откъде го познава Борн, как са станали приятели и, в известен смисъл, братя по оръжие, все още си оставаше загадка, но поне вече знаеше, че има другар, с когото може да се свърже и на когото да разчита. Обнадежден и въодушевен, Борн остави бутилката под пейката — подарък за първия скитник, който я забележи. Старецът се бе отдалечил, с него и повечето гълъби; само няколкото най-едри, изпъчили гърди да защитават територията си, се биеха за последните трохи. На една пейка недалеч се целуваше млада двойка. Минаха три хлапета и започнаха да им подвикват нецензурни думички. Сетивата на Борн бяха отворени до краен предел — нещо не беше наред, нещо не пасваше, но не можеше да разбере какво точно.

Съвсем ясно съзнаваше, че времето за срещата му с Дерон наближава неумолимо, но инстинктът му подсказа да не тръгва, преди да е разбрал в какво се състои нередността. Огледа за пореден път всички хора в парка. Нямаше човек с брада, със сигурност никой не куцаше. И въпреки това… На една пейка леко встрани срещу него седеше приведен напред мъж, лактите му подпираха коленете, дланите му бяха сключени. Наблюдаваше момченце, чийто баща току-що му бе подал фунийка сладолед. Вниманието на Борн привлече фактът, че мъжът е облечен с тъмно кадифено сако и черен панталон. Косата му не беше прошарена, а черна, брада нямаше, а краката му бяха свити нормално, така че явно не куцаше — Борн беше убеден в това.

Като изкусен хамелеон и специалист в дегизировките Борн знаеше, че един от най-успешните методи да останеш незабелязан е да си промениш походката, особено ако искаш да се скриеш от професионалист. Лаикът обикновено забелязва външни белези като цвят на косата и дрехи, но за обучения агент походката е почти толкова уникална, колкото, да речем, пръстовите отпечатъци. Опита се да извика в съзнанието си спомена за мъжа в тоалетната. Дали е използвал перука и фалшива брада? Няма гаранция. В едно обаче беше сигурен — че човекът беше с тъмно кадифено сако и черен панталон. От мястото си не можеше да види лицето на мъжа, но изглеждаше по-млад, отколкото му се видя онзи в тоалетната.

Имаше и още нещо, но какво? Остана загледан в профила му в продължение на няколко минути и изведнъж разбра. Пред погледа му изплува физиономията на човека, който го нападна в гората край имението на Конклин. Същият контур на ухото, шоколадовата кожа, овалът на лицето.

Боже господи, помисли си, внезапно смутен, това е мъжът, който стреля по него и който за малко не го уби в пещерата в Манасас! Как е успял да го проследи, при положение че Борн се изплъзна на всички агенти от ЦРУ и на ордата полицаи, отцепили района? По тялото му пробягаха ледени тръпки. Що за човек е способен на подобно нещо?

Знаеше, че има само един начин да разбере. От опит знаеше, че когато се изправиш срещу изключително силен враг, единственият начин да добиеш адекватна представа за него е да направиш онова, което той най-малко очаква. При все това за миг се поколеба. Никога досега не се бе сблъсквал с такъв противник. Разбираше, че е прекрачил в непозната територия.