Ерик Лустбадер - Наследството на Борн

— Заповядайте? — изви въпросително той. — С какво мога да ви бъда полезен?

— Вие ли сте Ленард Файн? Видях името ви на витрината.

— Да, аз съм.

— Изпраща ме Алекс.

Шивачът примигна.

— Кой ви изпраща?

— Алекс Конклин — повтори Борн. — Казвам се Джейсън Борн. — Огледа се. Никой не им обръщаше ни най-малко внимание. От непрестанния шум на машините въздухът сякаш се беше наелектризирал и жужеше.

С преднамерено бавен жест Файн приплъзна очилата към тесния хрущял на носа си.

Погледна Борн от упор.

— Негов приятел съм — уточни Борн за улеснение.

— Нямаме поръчка за човек на име Конклин.

— Не мисля, че е поръчвал нещо при вас.

Файн присви нос, сякаш пронизан от внезапна болка.

— Приятел, значи.

— Дългогодишен.

Без да каже нито дума повече, шивачът се протегна, отвори капака на тезгяха и покани Борн.

— Нека поговорим в кабинета ми.

Поведе Борн през врата към прашен коридор, от който лъхаше на течност за колосване.

Кабинетът не беше нищо особено — протрит и оцапан балатум на пода, голи тръби от пода до тавана, очукано метално бюро с въртящ се стол, два евтини контейнера за документи, натрупани кашони. Стайчето беше пропито от мирис на хумус и плесен. Зад стола имаше малък квадратен прозорец, толкова мръсен, че уличката отвън изобщо не се виждаше.

Файн отиде зад бюрото си и отвори едно чекмедже.

— Питие?

— Малко е раничко — отвърна Борн, — не мислите ли?

— Аха — измърмори Файн. — Май сте прав. — Извади пистолет и го насочи към корема на Борн. — Куршумът няма да ви убие веднага, но докато кръвта ви изтича, ще съжалявате, че не сте мъртъв.

— Няма защо да се горещим — кротко каза Борн.

— Напротив, има сериозна причина — отвърна шивачът. Очите му бяха разположени доста близо, от което изглеждаше леко кривоглед. — Конклин е мъртъв и чувам, че вие имате пръст в това.

— Не е вярно — отвърна Борн.

— Така казват всички. Отричат, отричат, отричат. И правителството все така го увърта, нали? — На лицето му плъзна лукава усмивка. — Седнете, господин Уеб… или Борн… или както там сте избрали да се казвате днес.

— Вие сте агент на управлението — погледна го Борн.

— Лъжете се. Аз съм независима свръзка. Ако Алекс не им е казал, се съмнявам някой в Агенцията да подозира за моето съществуване. — Усмивката на шивача грейна. — Нали Алекс точно затова се обърна към мен.

— Бих искал да ми разкажете повече за това — кимна Борн.

— О, не се и съмнявам. — Файн посегна към телефона на бюрото си. — От друга страна, когато попаднете в ръчичките на колегите си, ще сте прекалено зает да отговаряте на въпросите им, за да ви интересува каквото и да било друго.

— Не го правете — рязко го прекъсна Борн.

Файн застина със слушалката в ръка.

— Дайте ми повод.

— Не съм убил Алекс. Опитвам се да разбера кой го е направил.

— Напротив, вие сте убиецът. Според бюлетина, който четох, сте бил в дома му по времето, когато е застрелян. Да забелязахте някой друг там?

— Не, но когато пристигнах, Алекс и Мо вече бяха мъртви.

— Глупости. Защо го убихте — това не мога да разбера. — Файн присви очи. — Предполагам, че е заради доктор Шифър.

— За пръв път чувам това име.

Шивачът се изсмя насила.

— Поредните глупости. Остава да кажете, че не знаете и за АМИПО.

— Разбира се, че знам — отвърна Борн. — Агенция за модерни изследователски проекти за отбрана. Там ли работи доктор Шифър?

— Започвам да губя търпение — изсумтя Файн.

Щом шивачът сведе поглед да набере номера, Борн се хвърли насреща му.

В просторния си ъглов кабинет директорът разговаряше по телефона с Джейми Хъл. Прозорецът беше облян в ярка светлина, от която килимът с ромбоидни щампи сякаш пламтеше. Но великолепната игра на светлината не оказваше някакво влияние върху настроението на директора. Той бе все така унил и мрачен. Разсеяно плъзна поглед към фотографиите, на които се виждаше той, сниман в Овалния кабинет с различни президенти; в Париж, Бон и Дакар с международни лидери; в Лос Анджелис и Лас Вегас със звезди от шоубизнеса; в Атланта и Солт Лейк Сити с евангелистки пастори. Дори, колкото и абсурдно да звучи, с Далай Лама, с вечната му усмивка и шафранена роба, при една негова визита в Ню Йорк. Снимките не го разведриха, даже напротив — чрез тях като че ли още по-осезаемо почувства изтеклите години от живота си, сякаш бяха стоманени окови, които го теглят надолу.

— Пълен кошмар, сър — каза Хъл от Рейкявик. — Първо на първо, да организираш охраната така, че да са доволни хем руснаците, хем арабите, е като да гониш вятъра. Така де, през половината от времето не разбирам какво изобщо плещят, а през другата половина не вярвам, че преводачите — билото наши или техни — превеждат точно онова, което са чули.