Ерик Лустбадер - Наследството на Борн

Борн трепереше, вкочанен от студ. Вдигна глава, обиколи с фенерчето вентилационния отвор. Върна се в средата между щайгите, покачи се на дясната камара, изпълзя отгоре и стигна до отвора. Отвори джобното си ножче и с обратната страна на острието успя да отвие плътната решетка. В помещението нахлу меката светлина на ранна утрин. Пространството му се видя достатъчно, за да може да се провре. Поне така се надяваше.

Присви раменете си напред към гърдите, напъха главата си в дупката и започна да се изтласква нагоре с въртеливи движения. Първите десетина сантиметра минаха съвсем гладко, после внезапно спря. Опита се да помръдне, но не успя. Беше заседнал. Издиша всичкия въздух от дробовете си, за да намали обема на гръдния кош. Натисна с крака. Една щайга се плъзна и падна, но Борн успя да се придвижи няколко сантиметра напред. Протегна крака, докато стъпалата му пак намериха опора. Заклещи токовете на обувките си в нещо твърдо, натисна и успя да помръдне още малко. В резултат на бавно и внимателно повтаряне на маневрата след известно време подаде главата и раменете си през дупката. Примигна срещу бонбоненорозовото небе, осеяно с пухкави облаци, чиито форми се променяха непрекъснато. Протегна се и докопа покрива на камиона, напрегна мускули и се изтегли навън.

На следващия светофар скочи, подложил рамо напред, за да омекоти удара. Стана, стъпи на тротоара и се изтупа. Улицата беше пуста. Махна за сбогом на нищо неподозиращия Гай, докато камионът се отдалечаваше в син облак дизелови пари.

Намираше се в покрайнините на Вашингтон, в бедните северозападни квартали. Небето просветляваше, дългите утринни сенки отстъпваха пред напредващото слънце. Някъде по-нататък хвърчаха коли, чу се вой на полицейска сирена. Пое си дълбоко въздух. Без да обръща внимание на градските миризми, отвори дробовете си за свежата утрин. Усещането за свобода след дългата нощна битка да остане невидим го опияни.

Продължи да върви, докато мярна избледнели червени, бели и сини знаменца. Автокъщата за коли втора ръка още не беше отворила. Влезе на пустия паркинг, заплю си първата кола, която му попадна пред погледа, смени номерата й с номерата на тази до нея. Разби ключалката, отвори шофьорската врата и запали с жиците. След секунди се озова на изхода и пое нататък по улицата.

Спря пред закусвалня с фасада от хромирани плоскости в стил петдесетте години. На покрива й беше кацнала огромна чаша за кафе с отдавна угаснали неонови светлини. Вътре беше задимено. Миришеше на мляно кафе и пържено. Отляво тръгваше дълъг барплот, покрай който бяха изправени редица хромирани високи столове с пластмасови седалки. Вдясно, край облените в слънчева светлина прозорци, имаше няколко сепарета, всяко със собствен джубокс, който предлагаше изобилие от популярни песни срещу четвърт долар парчето.

Тъмните физиономии, които се извърнаха при хлопването на вратата и издрънчаването на звънчето, моментално регистрираха бялата кожа на Борн. Усмивката му увисна във въздуха без отговор. Част от посетителите не му обърнаха никакво внимание, неколцина обаче явно разтълкуваха появата му като поличба за предстоящо зло.

Забелязал враждебните погледи, той се пъхна в едно сепаре. Келнерка с накъдрена оранжева коса и лице като на Ърта Кит пльосна пред него наплюто от мухи меню и напълни чашата му с димящо кафе. Беше силно гримирана, но под мазилата искреше сърдечен поглед, който озаряваше отруденото й лице. В любопитството й той долови още нещо, може би съчувствие.

— Да не ти пука, че те зяпат, готин — въздъхна. — Шубе ги е.

Закуската не беше нищо особено — яйца, бекон и картофки, които преглъщаше със стипчивото кафе. Но протеините и кофеинът му бяха нужни, за да възстановят силите му след изтощението — поне временно.

Келнерката доля чашата му и той отпи. Имаше още време до отварянето на „Линкълн Файн Тейлърс“. Но той не го пропиля. Извади бележника, който бе взел от масата в стаята с телевизора у Алекс, и отново огледа отпечатъка, оставен от горната страница. NX20. Звучеше непознато и опасно, но всъщност можеше да е всичко, включително нов модел компютър.

Вдигна глава и огледа посетителите на заведението, вероятно емигранти. Постоянно влизаха и излизаха, обсъждаха социалните помощи, набавянето на наркотици, боя в полицията, внезапната смърт на свои близки, болестта на приятели в затвора. Това беше техният живот, който за него бе по-далечен и непознат от живота на хората в Азия или Микронезия. Атмосферата в закусвалнята бе някак тягостна от мъката и насъбрания гняв на тези хора.