Ерик Лустбадер - Наследството на Борн

От другия край на улицата се зададе патрулка, приближаваше бавно като акула, излязла на лов. Глъчката в закусвалнята стихна, сякаш този паметен миг бе достоен за снимка. Борн извърна глава и потърси с поглед келнерката. Тя стоеше като вцепенена, вперила очи в стоповете на полицейската кола, която се отдалечаваше към вътрешността на квартала. Цялото заведение въздъхна с облекчение. Борн също се почувства далеч по-добре. В крайна сметка излизаше, че е попаднал в компанията на мрачни спътници в пътешествието си из света на сенките.

Мислите му се върнаха към човека, който го преследваше. В лицето му имаше нещо азиатско, но не много изявено. Възможно ли е да познава отнякъде тези черти — дръзката линия на носа, далеч не азиатска, или формата на типично азиатските плътни устни. Възможно ли е да е човек от миналото на Борн, от Виетнам? Но не, изключено е. Ако се съди по поведението му, едва ли има трийсет години, което означава, че по онова време е бил пет-шестгодишен. Но тогава кой е и какво иска? Въпросите не му даваха мира. Остави чашата на масата недопита. Кафето сякаш бе започнало да прогаря вътрешностите му.

Малко по-късно вече седеше в откраднатата кола. Пусна радиото и започна да сменя станциите, докато не попадна на новини. Тъкмо говореха за конференцията по тероризма, последва преглед на вестите от страната, накрая на местните събития. Първи бяха убийствата на Алекс Конклин и Мо Панов. Странно, но не предложиха никаква нова информация.

„Очаквайте още новини, каза говорителят, но първо това важно съобщение…“

… това важно съобщение. В главата му нахлу споменът за онзи офис в Париж, от който се виждаше целият булевард „Шан-з-Елизе“ с Триумфалната арка. Закусвалнята, всичко наоколо изведнъж изчезна. Стоеше прав, току-що беше станал от стол с шоколадов цвят. В ръката си стискаше кристална чаша с кехлибарена течност. Чуваше се глас — богат и плътен, мелодичен, — обясняваше колко време ще му е нужно, за да осигури на Борн всичко, от което се нуждае.

„Не се тревожи, приятелю, казваше гласът, английският му бе пропит от тежък френски акцент, задачата ми е да ти предам това важно съобщение.“

Все още в света на мислите си, Борн се обърна да види лицето на човека, изрекъл тези думи. Единственото, което успя да види, беше празна стена. Споменът се изпари като аромат на уиски и Борн остана сам, загледан втренчено към мрачните прозорци на занемарената закусвалня.

В прилив на бяс, Хан грабна мобилния си телефон и набра номера на Спалко. Не го свързаха веднага, наложи се да се представи, но накрая все пак стана.

— На какво дължа честта, Хан? — каза Спалко в ухото му. Отворил сетивата си, Хан долови лекото провличане на думите и заключи, че е вследствие на изпит алкохол. Познанията му върху навиците на Степан Спалко бяха по-задълбочени, отколкото работодателят му, ако реши да си направи труда да мисли по този въпрос, би предположил. Така например Хан беше наясно със склонността на Спалко към питиетата, цигарите и жените — не задължително в този ред — и знаеше, че е способен да поеме огромни количества и от трите. Дори в случая изпитият алкохол да е по-малко, отколкото Хан подозираше, предимството пак щеше да е за него. Откакто познаваше Спалко, такъв рядък шанс не му се бе удавал.

— Изглежда, че досието, което ми даде, не е съвсем точно или поне не е пълно.

— И на какво се дължи това неубедително заключение? — Гласът му внезапно се втвърди, сякаш водата замръзна в лед. Хан твърде късно си даде сметка за агресивния тон, с който започна. Спалко може и да е велик стратег — несъмнено се смяташе за много прозорлив, — но дълбоко в себе си действаше по инстинкт. Затова сега се отърси от унеса си и отвърна на враждебността с враждебност. Даде воля на настървението си, а това противоречеше дълбоко на строго премерения му обществен имидж. Но пък, от друга страна, под медената повърхност на ежедневието му живееше човек от плът и кръв.

— Поведението на Уеб е доста странно — каза Хан по-меко.

— Нима? В какъв аспект? — Спалко отново заговори провлечено и лениво.

— Ами, прави неща, които не са съвсем характерни за един университетски преподавател.

— И какво от това? Не го ли ликвидира?

— Още не. — Хан седеше в автомобила си и наблюдаваше през прозореца автобуса, приближаващ отсрещната спирка. Вратата изсъска и хората започнаха да слизат: старец, двама гимназисти, майка с момченце.

— О, значи имаме промяна в плана?