Ерик Лустбадер - Наследството на Борн

Сгушен в завивките, които задигна от стаята си, Борн се отдалечаваше от мотела с хладилния камион. Пъхна се между високите до тавана редици с дървени щайги, пълни с пластмасови кутийки с ягоди. Успя да си намери място над нивото на пода, притиснат между две редици. Заключи вратата след себе си. Всички хладилни камиони можеха да се отварят и затварят и отвътре, за да не би човек, без да иска, да хлопне вратата и да остане в хладилното помещение. Светна си за малко с фенерчето и веднага се насочи към пътечката по средата, която бе достатъчно широка за един човек. Високо на стената вдясно от него се намираше вентилационният отвор.

Внезапна промяна в движението на камиона го накара да застане нащрек. Явно бяха наближили барикадата, защото шофьорът плавно намали, докато накрая спря. Предстоеше най-рисковият момент.

Близо пет минути не се чу никакъв звук, после задната врата изщрака шумно. До ушите му достигнаха гласове.

— Взимаш ли стопаджии? — попита едно ченге.

— Ами взимам — отвърна Гай, шофьорът на камиона.

— Погледни тази снимка. Да си мярвал някъде по пътищата този тип?

— Не, сър. Не съм го виждал. Какво е направил?

— Какво караш? — попита друг полицай.

— Пресни ягоди — рече Гай. — Бъдете хора, момчета. Никак не е добре да стоят на отворена врата. А каквото се скапе, ми го удържат от надницата.

Някой изсумтя. Мощният прожектор освети пролуката между щайгите, плъзна се по пода точно под Борн!

— Окей, мой човек, затваряй.

Прожекторът угасна и вратата хлопна.

Борн изчака камионът да запали и да поеме към отбивката за магистралата за Вашингтон, чак тогава се измъкна. Главата му бучеше. Ченгетата сигурно бяха показали на шофьора същата снимка на Дейвид Уеб, която излъчваха и по Си Ен Ен.

След около половин час пътуване по магистралата явно стигнаха до населено място, защото камионът започна да спира често-често, вероятно заради светофарите. Беше време да изчезва. Приближи се до вратата и вдигна резето. То не помръдна. Пробва пак, този път по-силно. Изруга под мустак и светна с фенерчето, което бе взел от дома на Конклин. Сега успя да види, че механизмът е заял. Беше заключен вътре.

Директорът на ЦРУ беше поканен на извънредно съвещание със съветничката по националната сигурност Роберта Алонзо-Ортис. За място на срещата беше определена президентската зала за извънредни ситуации — овално помещение в недрата на Белия дом. Кабинетите с дървени ламперии и красиви корнизи, които повечето хора свързват с внушителната историческа сграда, се намираха много етажи по-нагоре. Тук, долу, всичко беше белязано от суровата строгост на Пентагона. Като величествен храм, въздигнат от древна цивилизация, залата за извънредни ситуации беше строена така, че да устои с векове. Беше вдълбана във второто ниво под сутерена и имаше внушителни размери, както подобава на истински паметник на непобедимостта.

Алонзо-Ортис, директорът на ЦРУ и екипите на двамата — плюс шепа отбрани представители на тайните служби — преговаряха за стотен път стратегията за охрана на конференцията по тероризма в Рейкявик. На видеостената се сменяха подробни планове на различни части на хотел „Ошкюхлид“, придружавани от бележки, касаещи охраняването на входове, изходи, асансьори, покрив, прозорци и тъй нататък. Имаше и директна видеовръзка с хотела, за да може Джейми Хъл, представителят на директора на ЦРУ на място, да участва в съвещанието.

— Нямаме право на нито една грешка — обяви Алонзо-Ортис. Изглеждаше зашеметяващо с абаносовочерната си коса и живите си, проницателни очи. — Конференцията трябва да премине като по часовник — във всяко едно отношение. Всеки пропуск в сигурността и охраната, дори най-нищожният, може да има катастрофални последствия. А това би обезсмислило напълно президентските усилия за напредък в отношенията ни с основните ислямски държави и стореното от господин президента през изминалите осемнайсет месеца. Излишно е да казвам на хора от ранга на тук присъстващите, че под демонстрираното желание за сътрудничество прозира инстинктивното недоверие към западните ценности, към християнския свят и всичко, свързано с тях. Заподозрат ли дори само за миг, че президентът е искал да ги подведе — край, последиците ще са тежки и незабавни. — Тя бавно огледа присъстващите. Това бе един от специалитетите й — когато се обръща към аудитория, да оставя у всеки впечатлението, че говори лично на него. — Не се заблуждавайте, господа. Изправени сме пред заплаха от ранга на световна война — световен джихад, какъвто никога досега не сме виждали и какъвто най-вероятно не бихме могли да си представим.