Ерик Лустбадер - Наследството на Борн

Напевите и движението се сляха в екстатично цяло в присъствието на Бога…

Доста по-късно Спалко ги поведе по отдалечен коридор към малък асансьор от неръждаема стомана, който ги свали в мазето насред скалния масив, в който бе вкопана сградата.

Влязоха в сводесто помещение с висок таван и желязна решетка. Единственият звук, който се чуваше, бе ниското съскане на климатика. Край една от стените бяха натрупани сандъци. Спалко ги поведе натам. Подаде на Арсенов железен лост и с огромно удоволствие проследи как лидерът на терористите с лекота отваря един сандък и оглежда лъскавите автомати АК-47. Зина взе един и го огледа най-подробно и внимателно. Кимна на Арсенов, който отвори друг сандък с дванайсет гранатомета.

— Това е най-модерното оборудване от руския арсенал — каза Спалко.

— Но колко ще струват? — попита Арсенов.

Спалко разпери ръце.

— Каква е разумната цена, ако тези оръжия ви помогнат да извоювате свободата си?

— Нима може да се определи цената на свободата? — смръщи чело Арсенов.

— Отговорът е — не, не е възможно. Свободата няма етикет с цена, Хасан. Тя се купува с кръв и се извоюва от хора с несломими сърца като вас. — Премести погледа си върху Зина. — Тези оръжия са за вас. Всичките. Използвайте ги, както намерите за добре, пазете границите си и покажете на съседите си, че трябва да се съобразяват с вас. — Накрая Зина го погледна изпод дългите си мигли. Погледите им се срещнаха, проблеснаха искри, макар че лицата и на двамата останаха непроницаеми.

— Дори арсенал като този няма да е достатъчен, за да ни осигури достъп до конференцията в Рейкявик — обади се Зина, сякаш в отговор на критичния поглед на Спалко.

Той кимна, ъгълчетата на устните му леко се извиха.

— Така е. Международната охрана е на изключително високо ниво. Едно въоръжено нападение би означавало сигурна смърт. Но аз имам план, който не само ще ни осигури достъп до хотела, но и ще ни позволи да убием всички присъстващи, без да излагаме на риск себе си. Само за броени часове онова, за което мечтаете от векове, ще бъде ваше.

— Халид Мурат се страхуваше от бъдещето, страхуваше се от онова, което ние като чеченци можем да постигнем. — Убеден в това, което казва, Арсенов пламна. — Светът ни пренебрегваше твърде дълго. Русия ни унижаваше, а братята й по оръжие, американците, стояха безучастни и не си мръднаха пръста да ни помогнат. Милиарди американски долари се изливат в Близкия изток, но Чечения не получава нито рубла!

Спалко бе приел самодоволния вид на преподавател, който наблюдава отличното представяне на любимия си ученик. Очите му святкаха.

— Това ще се промени. След пет дни светът ще бъде в краката ви. Силата ще е на ваша страна, както и уважението на онези, които до вчера ви заплюваха и ви изоставяха. Русия, ислямският свят и целият Запад, особено Съединените щати!

— Тук става въпрос за промяна на световния ред, Зина — извика възторжено Арсенов.

— Но как? — попита тя. — Как е възможно?

— Да се срещнем в Найроби след три дни — отвърна Спалко — и ще видите с очите си.

Обгръща го вода — тъмна, дълбока, оживяла от неназовим ужас. Той потъва. Колкото и яростно да се съпротивлява, колкото и отчаяно да се стреми към повърхността, усеща как потъва, все едно към краката му е привързано олово. Поглежда надолу, вижда дебелото въже, хлъзгаво от водораслите, завързано около левия му глезен. Не се вижда какво има на другия му край, понеже той се губи в черната бездна долу. Но явно е тежест, която дърпа стремително, понеже въжето е опънато. Отчаяно се протяга надолу, подпухналите му пръсти трескаво се опитват да развържат възела, фигурката на Буда се носи из водата, върти се бавно и в един миг се откъсва и потъва в непрогледния мрак…

Хан се събуди рязко както винаги, обзет от ужасното чувство на загуба. Лежеше сред купчина влажни чаршафи. Остана така, все още под въздействието на повтарящия се кошмар, който пулсираше болезнено в главата му. Протегна ръка към левия си глезен, сякаш за да се увери, че не е вързан с въже. Веднага след това плъзна ръка по стегнатите, хлъзгави от потта мускули на корема си, докато пръстите му не напипаха малката каменна фигурка на Буда, която висеше на гърдите му на дебел златен ланец. Никога не я сваляше, дори когато спи. Разбира се, че ще е там. Винаги е там. Беше му талисман, нищо, че полагаше усилия да убеди сам себе си, че не вярва в талисмани.

Надигна се с неохота, затътри се към банята и наплиска лицето си със студена вода. Щракна лампата и няколко секунди остана примижал срещу светлината. Наведе се към огледалото и се втренчи в отражението си, сякаш за пръв път виждаше лицето си. Изсумтя, облекчи се, после се върна в стаята и на светлината на нощната лампа препрочете досието, което му бе дал Спалко. Нищо в него не подсказваше, че Дейвид Уеб притежава способностите, на които Хан стана свидетел. Опипа моравосиния белег на гърлото си, сети се за мрежата, която Уеб бе изплел от увивни растения и заложил ловко. Скъса ядосано единствения лист, от който се състоеше досието. Информацията в него беше напълно безполезна, а като се има предвид, че го беше подвела да подцени мишената си, явно беше дори опасна. Имаше и още съмнителни неща, не по-малко важни. Данните, осигурени му от Спалко, бяха или непълни, или неверни.