Ерик Лустбадер - Наследството на Борн

Изтри водата от лицето си, сърцето му затуптя лудо, умът му заработи трескаво. Конклин шиеше дрехите си при „Олд Уърлд Тейлърс“ зад „Ем Стрийт“. Беше им клиент отдавна. Дори веднъж-два пъти годишно вечеряше със собственика, руски емигрант.

Борн се подсуши надве-натри, грабна телефона на Конклин и набра номера на справки. След като се сдоби с адреса на „Линкълн Файн Тейлърс“ в Александрия, седна на леглото, взрян в празното пространство. Чудеше се какви ли други услуги предлагат „Линкълн Файн Тейлърс“ освен оверлог и разкрояване на платове.

Хасан Арсенов харесваше Будапеща толкова много, докато Халид Мурат не би могъл да я оцени. Сподели това със Зина Хасиева, докато минаваха през митницата.

— Горкият Мурат — отрони тя. — Беше смела душа и всеотдаен борец за независимост, но мисленето му определено беше като от миналия век.

Зина, доверената помощничка и по съвместителство любовница на Арсенов, беше пъргаво миньонче с атлетична фигура като самия Арсенов. Имаше дълга, абаносовочерна коса, която обгръщаше като корона цялата й глава. Огромните й устни и блестящите тъмни очи също допринасяха за необуздания й вид на циганка, но умът й работеше прецизно и точно като на съдия, а усещането за страх й беше непознато.

Арсенов простена от болка, докато влизаше в лимузината, която ги чакаше. Изстрелът на убиеца беше перфектен, бе разкъсал само мускула и куршумът бе излязъл от бедрото му така гладко, както бе влязъл. Болеше зверски, но болката си струваше, помисли си Арсенов, докато се настаняваше до помощничката си. Върху него не паднаха никакви подозрения. Дори Зина нямаше представа, че е участвал в заговора за убийството на Мурат. Но какво му оставаше? Мурат все повече се палеше и обясняваше какви щели да бъдат последиците от плана на Шейха. Не беше проницателен като Арсенов, не притежаваше неговото мащабно чувство за социална справедливост. На него би му било напълно достатъчно да си получи Чечения от руснаците въпреки възмутените погледи и намръщените лица на останалия свят.

Що се отнася до Арсенов, когато Шейха изложи пред него своята дръзка и предприемчива военна стратегия, той се почувства на седмото небе. Сякаш видя с очите си бъдещето, което той им поднасяше на тепсия като зрял плод. Тогава, обзет от възвишени чувства, Арсенов погледна Мурат с надеждата да открие в погледа му собственото си настроение. Но се сблъска с горчивата истина. Халид не можеше да излезе извън границите на собствената си страна, не можеше да проумее, че възвръщането на родината в известен смисъл е второстепенна задача. Арсенов разбираше, че чеченците се нуждаят от сила не само за да отхвърлят игото на руските неверници, но и за да завоюват свои позиции в ислямския свят, да спечелят уважението на другите мюсюлмански народи. Чеченците бяха сунити, възприели учението на мистиците суфи, олицетворявани от зикр , почитта към Бог, популярния ритуал, смесица от молитви и ритмични движения, чрез които се изпада в общ транс и на множеството се явява Божието око. Сунитите, като всички религиозни фанатици, държаха на стриктното придържане към канона и ненавиждаха, бояха се и осъждаха и най-незначителното отклонение от предначертания път. Мистицизмът, бил той божествен или недотам, възприемаха като проклятие. „Мисленето му е като от миналия век, няма спор“, каза си горчиво Арсенов.

От деня на убийството — лелеяния момент, в който той стана новият водач на чеченските борци за свобода — Арсенов живееше в трескаво, едва ли не халюциногенно състояние. Спеше тежко, но не си почиваше, защото сънят му беше пълен с кошмари, в които се опитваше да открие нещо или някого сред купчини отломки — и все безуспешно. В резултат стана раздразнителен и се държеше остро с подчинените си. Не приемаше никакви извинения. Единствено Зина намираше начин да го успокои. Вълшебното й докосване му помагаше да излезе от странния затвор, в който бе попаднал.

Болката от раната го върна към действителността. Загледа се през прозореца към вековните дървета, изпита завист, граничеща с агония, към всичките тези хора, които си вършеха работата с лекота, без черни мисли и страх. Мразеше ги, мразеше всеки, който в хода на свободния си и безоблачен живот не се замисляше изобщо за отчаяната борба, която чеченците водеха вече три века.

— Какво има, любими? — По лицето на Зина пробяга тревожна сянка.

— Нищо, болят ме краката. От седенето е — започва да ми писва.