Ерик Лустбадер - Наследството на Борн

Къде изчезна целият този живот? Потъна нейде в гробовете на Бернд и на Дитер, а сега и на Алекс. Ей така светкавично се превърна в спомен. Времето и отговорностите несъмнено осакатяват. Той вече е един стар човек, е, вярно, има повече власт, но онази младежка дързост, устремът и въодушевлението, с които той и Алекс препускаха из света на тайните, с които променяха съдбата на цели нации — всичко това бе минало и никога няма да се върне.

Юмрукът на директора се стегна и оловното войниче стана на пихтия.

— Да, Мартин. — Едва тогава вдигна телефона. В гласа му прозвуча умора, която Линдрос регистрира моментално.

— Добре ли сте, сър? — попита.

— Не! Изобщо не съм добре, по дяволите! — Точно това му трябваше — още една възможност да излее гнева и безсилието си. — Как да съм добре при тези обстоятелства?

— Съжалявам, сър.

— Напротив, не съжаляваш — избухна директорът. — Няма как да съжаляваш. Изобщо не знаеш какво е. — Впери поглед във фигурката, която току-що съсипа, в съзнанието му витаеха спомените за някогашни славни дела. — Какво искаш?

— Помолихте да ви държим в течение, сър.

— Нима? — Отпусна глава в шепата си. — Да, сигурно. Е, какво ново?

— Третата кола пред имението на Конклин е на Дейвид Уеб.

Чувствителното ухо на директора откликна на неизреченото от Линдрос.

— Но?

— Но от Уеб няма и следа.

— Разбира се, че няма да има.

— Въпреки това той явно е бил в къщата. Пуснахме кучетата да обдушат колата му. Откриха същата миризма в къщата и я проследиха до гората, но там изпуснаха следата в един поток.

Директорът притвори очи. Александър Конклин и Морис Панов застреляни, спецагентът Джейсън Борн изплува пет дни преди конференцията по тероризма — най-важното международно събитие на века. Потръпна. Ненавиждаше смътните истории, но повече мразеше съветничката по националната сигурност Роберта Алонзо-Ортис, а напоследък точно тя ръководеше парада.

— Балистични експертизи? Криминалисти?

— Утре сутринта — отвърна Линдрос. — По-рано не се навиха за нищо на света.

— ФБР и другите…

— Изкарах ги от играта. Теренът е чист.

Директорът въздъхна. Стореното от заместника му бе похвално, но не обичаше да го прекъсват.

— Връщай се на работа — излая и затвори слушалката.

Дълго след това остана загледан в дървената кутия пред себе си и заслушан в дишането на къщата. Сградата поемаше въздух и го издишваше досущ като стар човек. Скърцането на дъски звучеше като глас на близък приятел. Маделин сигурно си прави горещ шоколад — традиционното й приспивателно. Съседското корги излая, незнайно защо му прозвуча със смесица от скръб, тъга и изгубени илюзии. Накрая бръкна в кутията, извади торс в сива униформа от Гражданската война и се зае да окомплектова нов оловен войник.

— Така като те гледам, май си катастрофирал — отбеляза Джак Кери.

— Не съвсем, просто спуках гума — отвърна, без да се замисли Борн. — Само че нямах резервна и докато се чудех какво да правя, се спънах в нещо, май в някакъв корен. И хоп, изтърколих се долу в потока. — Махна пренебрежително с ръка. — Голям съм карък.

— Значи ставаме двама — додаде Кери.

Беше едър мъж с двойна брадичка и пояс от излишна тлъстина около кръста. Качи Борн на стоп преди около миля.

— Веднъж жена ми ме помоли да пусна миялната. Натъпках я с препарат и като натиснах копчето… Стана голямо мазало! — Засмя се сърдечно.

Беше тъмно като в рог, на небето нямаше нито луна, нито звезди. Започваше да ръми и Кери пусна чистачките. Борн трепереше в мокрите си дрехи. Знаеше, че трябва да се стегне, но затвореше ли очи, виждаше Алекс и Мо. Всичко плувнало в кръв, разпилени късове мозък и натрошени кости. Пръстите му се свиха, ръката му се стегна в юмрук.

— Е, та какво работите, господин Литъл?

След като Кери се представи, Борн отвърна, че се казва Дан Литъл. Шофьорът явно беше от старото поколение, което много държи на любезностите.

— Счетоводител съм.

— Аз пък проектирам машини за преработка на ядрени отпадъци. Пътувал съм къде ли не. — Кери хвърли кос поглед към спътника си, очилата му проблеснаха. — Ще прощавате, ама изобщо не приличате на счетоводител.

Борн се изсмя насила.

— Всеки го казва. В колежа играех футбол.

— Не сте се занемарили, както става с повечето бивши спортисти — рече Кери и потупа огромното си шкембе. — Вижте ме мене. Е, не че някога съм си падал по спорта. Пробвах един път. Нямах идея накъде трябва да се тича. Треньорът се съсипа да ми крещи. Аз съм любовник, не войник. — Пак стрелна с очи Борн. — Имате ли семейство, господин Литъл?