Ерик Лустбадер - Наследството на Борн

Борн хукна подире му. След секунда долови характерното щракване и фиууу! Над главата си усети движение и се втурна към храстите, където бе заложил капана си. Бе изплел мрежа от дърволазката и я бе вързал за една фиданка, превита почти надве. Нападателят бе в клопката. Ловецът се превърна в плячка. Борн се доближи до дърветата и се подготви да се срещне лице в лице с нападателя и да отреже мрежата. Само че тя се оказа празна.

Празна! Събра я и видя дупката, която плячката му бе пробила в горната част. Имаше си работа с добре подготвен, бърз и умен противник. Оттук нататък щеше да е още по-трудно да го свари неподготвен.

Борн вдигна глава, обиколи с фенерчето преплетените клони. Без да ще, изпита възхищение от професионализма и находчивостта на противника си. Изгаси фенерчето, нощта го обгърна. Изкряска козодой, после в протяжната тишина се обади бухал, чийто глас отекна тягостно над гористите хълмове.

Отпусна глава назад и въздъхна дълбоко. В съзнанието му изплуваха строгите черти и тъмните очи на лицето, което бе мярнал; за кратък миг му се стори, че съвпада с лицето на един от студентите, с които се бе разминал по пътя към използваната от снайпериста стая.

Ако не друго, врагът му поне имаше лице и глас. „Знаеш, че мога да те убия, но няма да го направя. Не и преди да излезем на светло, за да мога да те гледам в очите, докато умираш.“

Офисите на „Хуманистас“ ООД — международна организация за защита на човешките права, известна с хуманитарните си и благотворителни мисии по цял свят — се намираха на тучния западен склон на хълма Гелерт в Будапеща. От тази превъзходна наблюдателница Степан Спалко, застанал пред огромен панорамен прозорец, си представяше Дунава и целия град, паднали в краката му.

Беше се измъкнал от огромното писалище, за да седне на тапициран стол срещу синьо-черния кенийски президент. На вратата пазеха кенийски телохранители с ръце, скръстени на гърба, и характерни за професията им физиономии. Над главите им беше окачено логото на компанията — зелен кръст в разтворена длан. Президентът се казваше Джомо и беше от племето кикую — най-голямата етническа група в Кения, пряк наследник на първия президент на републиката Джомо Кениата. Той, също като прочутия си предшественик, беше мзее , което на суахили означава уважаван старейшина. Между Спалко и Джомо беше разположен пищен сребърен сервиз от началото на XVIII век. Наливаше се най-висококачествен черен чай, върху гравиран овален поднос бяха аранжирани артистично бисквити и елегантни хапки. Двамата мъже разговаряха с ниски, монотонни гласове.

— Не знам как да започна, за да изразя благодарността си за щедростта, която вие и вашата организация проявявате към нас — каза Джомо.

Седеше изправен, сякаш глътнал бастун, гърбът му не се възползваше от комфорта на плюшената облегалка. Времето и обстоятелствата бяха лишили лицето му от жизнеността, с която се отличаваше в младостта си. Под лъскавината на кожата му се долавяше сивкава бледност. Всичко у него изглеждаше сковано и вкочанено — резултат от преживените трудности и преодоляването на какви ли не премеждия в разнообразни ситуации. С други думи, имаше вид на човек, преживял безкрайно дълга обсада. Седеше със събрани крака, коленете му бяха свити точно под прав ъгъл. В скута си държеше продълговата полирана кутия от бубинга 1 1 Дърво в Централна Африка с характерен червеникав цвят. Известно е още като африканско палисандрово дърво. — Бел.прев. . Някак свенливо я вкара в полезрението на Спалко.

— Със сърдечната благословия на кенийския народ, сър.

— Благодаря ви, господин президент. Трогнат съм от любезността ви — отвърна любезно Спалко.

— Не, сър, вие бяхте любезен и добър с нас, сър. — Джомо проследи с нескрито любопитство как Спалко отваря кутията. Вътре имаше нож с плоско острие и овален камък, приплеснат отгоре и отдолу.

— Господи, не ми казвайте, че ми подарявате гидади ?

— Напротив, сър — очевидно доволен отвърна Джомо. — От родното ми село е, от киама , към който все още принадлежа.

Спалко знаеше, че киама означава съвет на старейшините. Камъкът гидади се смяташе за свещен сред кикую. При неразрешими спорове съветът на старейшините налагаше на двете страни да положат клетва пред този камък. Спалко стисна халцедоновата дръжка на ножа, който също беше част от ритуала на племето. При решаването на още по-важни спорове, касаещи жизненоважни въпроси, старейшините нажежаваха острието на този нож и го допираха до езиците на спорещите. По пришките от изгарянето отсъждаха кой е крив и кой е прав.