Ерик Лустбадер - Наследството на Борн

Харис го поведе към кабинета на Конклин, но Линдрос забеляза двете старомодни стъклени чаши върху масичката в предната стая.

— Дали ги е пипал някой, Хари?

— Доколкото знам, не, сър.

— Наричай ме Мартин. Ще трябва бързо да се опознаем. — Вдигна глава и се усмихна, за да предразположи детектива. Начинът, по който показа, че случаят се поема от ЦРУ, бе категоричен и безапелационен. Отстрани другите институции и привлече в орбитата си Харис. Нещо му подсказваше, че ще има нужда от услугите на сговорчив детектив.

— Би ли помолил криминалистите да снемат отпечатъците от двете чаши?

— Веднага.

— А сега да видим какво ще ни каже следователят.

На пътя, който следваше извивките на хребета, опасващ имението на Конклин, стоеше неподвижна фигура. Едър здравеняк наблюдаваше Борн през мощен бинокъл за нощно виждане. Имаше широко червендалесто лице, несъмнено славянско. Пръстите на лявата му ръка бяха пожълтели от вечната цигара между тях. Зад гърба му, край отбивката на пътя беше паркиран огромен черен високопроходим джип. Случайният минувач би го помислил за обикновен турист. Плъзна бинокъла си по-назад и фиксира Хан, който дебнеше Борн. Без да изпуска от очи азиатеца, здравенякът извади трибандов мобилен телефон и набра номер отвъд океана.

Степан Спалко вдигна още с първото позвъняване.

— Капанът е избегнат — рече едрият славянин. — Обектът е подгонен. Засега успя да се изплъзне и на полицията, и на Хан.

— По дяволите! — изруга Спалко. — Какво е намислил Хан?

— Искате ли да разбера? — попита мъжът хладно и безстрастно.

— Не се доближавай до него. Не, по-добре веднага изчезвай от района — додаде Спалко.

Борн излази на брега и отметна назад косата, полепнала по лицето му. Цялото тяло го болеше, дробовете му сякаш горяха. В главата му трещяха взривове, които го връщаха към джунглите в Там Куан, към мисиите, възложени му от Алекс Конклин, към мисиите, одобрени от командването в Сайгон и в същото време отказани от тях, ненормални, тежки, смъртоносни мисии, които по никакъв начин не могат да се свържат с американски военни.

Окъпан от гаснещата светлина на пролетната вечер, Борн беше наясно, че в момента е поставен в подобна ситуация. Намираше се в червена зона — периметър, контролиран от врага. Проблемът беше, че няма представа кой е врагът и какви са намеренията му. Дали и сега някой искаше да го насочи към определено място, както без съмнение стана при обстрела в университета? Или врагът е преминал към следващия етап от плана си?

От далечината вятърът носеше кучешки лай, изненадващо близо изпращя съчка. Дали бе настъпена от врага или от животно? Последните събития изместиха непосредствената му цел. Не биваше да изоставя усилията си да избегне полицейския кордон, но в същото време трябваше да намери начин да отмъсти на нападателя си. Но за целта трябва най-напред да го открие, преди онзи да го е нападнал за втори път. Ако човекът е същият, значи има насреща си не само отличен стрелец, но и специалист по ориентиране в джунглата. Може да се каже че наличието на информация за противника повдигна духа на Борн. Започваше да опознава врага си. Трябваше само да внимава да не получи смъртоносен куршум, преди да е успял да го опознае дотолкова, че да успее на свой ред да го изненада.

Слънцето потъна зад хоризонта и остави небето след себе си огненочервено. Задуха хладен вечерен вятър и Борн, който беше мокър до кости, потрепери. Изправи се и тръгна, за да разгрее вкочанените си мускули и да се постопли. Гората бе обгърната в черен плащ, но въпреки това Борн се чувстваше като изложен на витрина, все едно стоеше насред голо поле под безоблачно небе.

Знаеше как би постъпил в джунглата — би си намерил подслон, където да събере сили и да прецени възможностите си за действие. Но да намериш такова място в червена зона не бе лека задача. Можеше сам да си сложи главата в торбата. Движеше се през гората бавно и предпазливо, очите му оглеждаха внимателно стволовете на дърветата, докато откри каквото търсеше. Вирджинска дърволазка. През този сезон не цъфтеше, но пак я разпозна по искрящите разклонени листа. С джобното си ножче внимателно отряза няколко дълги парчета от ствола на здравото увивно растение.

Щом приключи, наостри уши. Последва едва доловим звук и скоро се озова на полянка. Насред нея стоеше елен. Беше изпружил глава, черните му ноздри душеха въздуха. Дали го бе усетил? Не. Животното търсеше…