Ерик Лустбадер - Наследството на Борн

След като изпрати президента и антуража му, бе време да разведе из фирмата новия си служител — Итън Хърн. Можеше да възложи тази задача на всеки от многобройните си помощници, но се гордееше с факта, че винаги намира време лично да въведе в обстановката новите си служители. Хърн беше интелигентен младок, доскоро работил за клиниката „Юроцентър Био-I“ в другия край на града. Беше демонстрирал изключителни качества в набирането на средства и имаше добри връзки в богаташките среди и европейския елит. Спалко го прецени като представителен мъж, който умее да се изразява ясно и убедително — с две думи, роден за благотворителност. Точно такива хора му трябваха, за да поддържа звездната репутация на „Хуманистас“ ООД. Освен всичко друго имаше и подчертани лични симпатии към Хърн. Младежът му напомняше за самия него на онази възраст, преди злополуката, при която половината му лице пострада тежко.

Разведе Хърн из всичките седем етажа с офиси, сред които лаборатории, отдели за осигуряване на данни, използвани от хора като Хърн при набирането на средства (тези отдели бяха сърцето и душата на организации като „Хуманистас“), счетоводство, търговски отдел, „Личен състав“, и накрая сервиз за поддръжка на многобройните транспортни средства на компанията — пътнически джетове и товарни самолети, кораби и хеликоптери. За финал остави отдела за набиране на средства, където бе подготвен и личният кабинет на Итън Хърн. Засега вътре имаше само бюро, въртящ се стол, компютър и телефон.

— Другите мебели ще пристигнат до два-три дни — успокои го Спалко.

— Няма проблеми, сър. Щом имам компютър и телефон, всичко е наред.

— Длъжен съм да те предупредя, че при нас работното време е относително понятие, често се налага да се работи и през нощта. Но все пак не сме съвсем безчовечни. Ще имаш разтегаем диван, на който може да се спи.

— Свикнал съм на този ритъм, господин Спалко — усмихна се Хърн.

— Наричай ме Степан. — Стисна ръката на младежа. — Тук си говорим на малки имена.

Директорът на ЦРУ запояваше ръката на един оловен войник в червена британска униформа, когато телефонът иззвъня. Знаеше кой го търси и затова си каза, че няма да вдига, че ще остави телефона да си звъни. Не искаше да чуе какво ще му докладва заместникът му. Линдрос си мислеше, че случаят му е възложен заради важната роля на убитите Конклин и Панов в ЦРУ. В това имаше доза истина. Същинската причина обаче беше, че директорът не би могъл да поеме лично случая — просто нямаше да го понесе. Не можеше да си представи, че ще види Алекс Конклин мъртъв.

Седеше на висок стол в импровизираната си работилница в мазето — миниатюрно, изолирано, подредено като аптека помещение с множество чекмеджета и етажерки. Един самодостатъчен свят; място, където жена му — а и децата, докато живееха при тях — нямаше право да припарва.

Маделин подаде главата си в рамката на вратата.

— Телефонът, Кърт — подкани го.

Той взе една ръка от дървената кутия с резервни части за фигурките, огледа я. Беше човек с голяма глава, покрита с грива от сресана назад бяла коса, имаше високо изпъкнало чело. Изобщо приличаше на мъдрец, на пророк дори. В хладните му сини очи се долавяше обичайното живо пламъче, но сега браздите в ъгълчетата на устните му бяха хлътнали още повече и изглеждаше по-намусен от обикновено.

— Чуваш ли ме, Кърт?

— Не съм глух. — Пръстите на ръката бяха леко свити, сякаш войникът се е протягал към нещо недостижимо и непознато.

— Е, тогава няма ли да вдигнеш? — провикна се Маделин.

— Изобщо не ти влиза в работата дали ще вдигна или не! — изфуча той гневно. — Лягай си! — Миг по-късно вратата на мазето се плъзна примирително и се затвори. Защо не го остави на мира в такъв момент, помисли си ядосан. За трийсет години брак би трябвало да е усвоила някои неща.

Върна се към заниманията си, нагласи ръката с присвитата длан към рамото, червено до червено, взе решение как ще я фиксира в крайна сметка. Това бе начинът му да се справи със ситуации, излезли извън неговия контрол. Играеше си на господ с миниатюрните фигурки, купуваше ги, режеше ги на парчета, по-късно ги снаждаше наново, избираше им пози, които му се струваха подходящи. Тук, в света, създаден от него, контролираше всеки и всичко.

Телефонът продължаваше да звъни механично и монотонно, шефът на ЦРУ стисна зъби, сякаш звукът стържеше директно върху ушите му. Какви чудеса бяха вършили двамата с Алекс в младежките си години! Мисията във вътрешността на Русия, когато едва не се озоваха в затвора „Лубянка“, прескачането на Берлинската стена, измъкването на информация от ЩАЗИ, проучването на дезертьора от КГБ, скрит в тайната база във Виена, при което се установи, че е двоен агент. Когато дългогодишният им сътрудник Бернд беше убит, лично съобщиха тъжната вест на жена му с болка и съпричастие, като й обещаха че ще се погрижат за сина на Бернд — Дитер, ще го заведат в Америка и ще финансират обучението му в колеж. Изпълниха всичките си обещания и бяха възнаградени за щедростта си. Дитер не се завърна при майка си. Започна работа в агенцията, дълги години бе директор на „Наука и технологии“, докато не се случи онази фатална злополука с мотора му.