Ерик Лустбадер - Наследството на Борн

Борн се поколеба, преди да отговори.

— Имам жена и две деца.

— Щастливец, а?

Покрай колата прелетя стена от черни дървета, телефонен стълб, опълчил се на вятъра, изоставена барака, потънала в пълзящи тръни, запратена обратно в дивото. Борн затвори очи.

— Щастливец съм, няма спор.

Кери с лекота взе един доста остър завой. Беше отличен шофьор.

— Аз пък съм разведен. Не се получи. Жена ми се изнесе с тригодишния ни син. Преди десет години. — Свъси чело. — Или май станаха единайсет… Все едно, оттогава нито съм ги виждал, нито съм ги чувал — нито нея, нито малкия.

Борн отвори рязко очи.

— Не сте ли се опитвали да поддържате връзка със сина си?

— Напротив, опитвах. — Кери явно премина в защита и в гласа му прозвучаха войнствени нотки. — Известно време звънях всяка седмица, пращах му писма, пари, ей така, да си купува каквото иска — колело, такива неща. Не получих нито дума в отговор.

— Защо не отидохте да го видите?

— Най-накрая получих съобщение — Кери сви рамене, — не искал да ме вижда.

— Съобщението е било от жена ви — рече Борн. — Синът ви е бил малък. Не е знаел точно какво иска. И как иначе? Та той почти не ви е познавал.

— Лесно ви е да го кажете, господин Литъл — изсумтя Кери. — Нали си имате топло гнезденце, щастливо семейство, при което се прибирате всяка вечер.

— Казвам ви го точно защото аз самият имам деца и знам какви безценни съкровища са — отвърна Борн. — Ако ставаше въпрос за моя син, щях да се боря със зъби и нокти, за да го върна в живота си.

Навлизаха в по-оживен район, Борн мярна мотел, след него редица затворени магазини. В далечината заблестя червена светлина и още една, и още една. Пътят беше блокиран, при това явно плътно. Преброи общо осем коли, подредени в две редици по четири, спрени на по четирийсет и пет градуса спрямо шосето, така че да осигурят на полицаите максимална защита, като в същото време имат възможност за светкавична реакция при нужда. Борн знаеше, че за нищо на света не бива да припарва до барикада — поне не в кола, изложен на показ зад стъклото. Трябва да намери друг начин да мине оттатък.

В този миг пред очите му блесна неонова табела на денонощен магазин.

— Май съм дотук.

— Сигурен ли сте, господин Литъл? Районът е доста забутан.

— Не се тревожете за мен. Ще звънна на жената да дойде да ме прибере. Не живеем чак толкова далече.

— Ами тогава да ви откарам направо до вкъщи.

— Ще се оправя. Много мило, че предложихте.

Кери отби и спря точно пред магазина. Борн слезе.

— Благодаря за возенето.

— Удоволствието беше мое — усмихна се Кери. — А, и ви благодаря за съвета, господин Литъл. Ще помисля над думите ви.

Борн изпрати с поглед Кери, обърна се и влезе в магазина. Ярката светлина го заслепи и той затвори очи. Продавачът, пъпчив младеж с дълга коса и кървясали очи, пушеше цигара и четеше книга. Вдигна глава да види кой влиза, кимна вяло и продължи да си чете. Звучеше радио, някой пееше „Вчера отмина“ с отегчен, меланхоличен глас. Борн си помисли, че тази песен е точно за него.

Бърз поглед към щандовете му припомни, че не е ял от обяд. Грабна пластмасова кутия с фъстъчено масло, плик солени бисквити, някаква пастърма, портокалов сок и вода. Трябваха му протеини и витамини. Купи си и тениска, карирана риза с дълъг ръкав, бръсначка и крем за бръснене — все неща, които от дългия си опит знаеше, че ще са му нужни.

Приближи се до щанда и продавачът свали опърпаната книжка, която четеше. „Далгрен“ на Самюъл Р. Дилейни. Борн си я спомняше, беше я прочел малко след завръщането си от Нам — книга, която предизвиква халюцинации, също като войната. Някогашният живот нахлу в главата му, натрошен на парчета — кръвта, смъртта, яростта, безразсъдното убиване, всичко, което правеше, за да притъпи изпепеляващата, нестихваща болка от случилото се в реката пред къщата му в Пном Пен. „Нали си имате топло гнезденце, щастливо семейство, при което се прибирате всяка вечер.“ Де да знаеше Кери как всъщност стоят нещата.

— Нещо друго? — попита пъпчивият младеж.

Борн примигна, връщайки се обратно в настоящето.

— Да продавате зарядни за мобилни телефони?

— Съжалявам, мой човек, свършиха.

Борн плати в брой, стисна кафявия хартиен плик и излезе. Десет минути по-късно стоеше пред мотела. На паркинга почти нямаше коли. В единия край беше спрян хладилен камион. На рецепцията го посрещна кокалест дългуч с пепелявосиво лице и вид на погребален агент, измъкна се иззад едно бюро в дъното, където зяпаше древен портативен черно-бял телевизор. Борн се регистрира под друго име, което си беше намислил предварително, и плати в брой. Останаха му точно шейсет и седем долара.