Ерик Лустбадер - Наследството на Борн

— Разбира се, това ми е ясно. — Президентът сложи две бучки захар в кафето си и започна да бърка старателно. — Всичко е добре, когато свършва добре, макар че в нашия свят, за разлика от Шекспировия, всяко действие носи след себе си последици. — Отпи от кафето. — Както и да е, въпреки всичките кръвопролития конференцията протече по график, както ви е известно. И пожъна безпрецедентен успех. Всъщност надвисналата заплаха ни сплоти още повече. Всички държавни глави, та дори Александър Евтушенко, осъзнаха съвсем ясно заплахата, надвиснала над света, с която можем да се справим само с общи усилия, като забравим различията помежду си. В резултат на всичко това вече разполагаме с подписан, подпечатан и разпратен до всички участници официален документ с конкретни стъпки за борба на общ фронт срещу тероризма. Държавният секретар вече пътува към Близкия изток, за да проведе нова поредица от срещи и разговори. Поредният мощен удар срещу вражеските сили.

„Който ти гарантира преизбирането, додаде мислено директорът, да не говорим за завета, който ще остане след президентския ти мандат.“

Интеркомът изжужа дискретно, президентът се извини, стана и отиде до бюрото си. Заслуша се за момент, после вдигна глава. Проницателният му поглед се спря върху директора.

— Допуснах да се лиша от човек, способен да ми осигури ценни и смислени съвети. Уверявам те, че няма да повторя тази грешка. — Очевидно не очакваше отговор от събеседника си, защото продължи почти веднага: — Нека влезе.

Преливащ от емоции, директорът с мъка прикриваше вълнението си. За да се успокои, плъзна поглед по високия таван, кремавите стени, синия килим, корнизите, тежките, удобни мебели. Върху две огромни черешови дървени плоскости бяха окачени портретите на няколко президенти републиканци. В единия ъгъл се виждаше американското знаме. Отвън се беше ширнала ниско подстригана ливада, над която се стелеше гъста утринна мъгла. Насред нея бе разперила клони красива череша. Бледорозовите й цветове потрепваха като камбанки на хладния вятър.

Вратата се отвори и на прага на кабинета застана Роберта Алонзо-Ортис. Директорът отбеляза със задоволство, че президентът не мръдна от мястото си зад бюрото. Остана така, вперил поглед в новодошлата, като съвсем преднамерено не я покани да седне. Алонзо-Ортис беше облечена в строг черен костюм със сива копринена риза, удобни лачени обувки без ток. Изглеждаше като човека тръгнал на погребение. Което, помисли си пак със същото задоволство директорът, не беше далече от истината.

Тя видя Стария и на лицето й за частица от секундата се изписа изненада, която не успя да прикрие. В очите й блесна злъчна враждебност, но веднага се овладя и миг по-късно беше с обичайната непроницаема маска. Лицето й изглеждаше някак на петна, явно не бе успяла да овладее напълно морето от бурни чувства. Изобщо не поздрави директора, нито по някакъв начин показа да е забелязала присъствието му.

— Госпожо Алонзо-Ортис, извиках ви, за да споделя с вас някои мисли относно случилото се през последните дни. Надявам се ще го имате предвид занапред — започна президентът високопарно, с тон, който не допускаше да го прекъсват. — Подписах заповедта за елиминиране на Джейсън Борн, вслушвайки се във вашия съвет. Послушах ви и когато ме помолихте да се запозная с материалите около смъртта на Алекс Конклин и Морис Панов и проявих глупостта да одобря предложението ви за уволнение на детектив Хари Харис от Щатската полиция на Вирджиния — според вас наложително след инцидента на „Уошингтън Съркъл“.

Сега единственото, което мога да кажа, е, че съм безкрайно благодарен, че заповедта за унищожение не беше приведена в действие. Но съм потресен от последиците за кариерата на един чудесен детектив. Усърдието е похвално качество, но не и когато противоречи на истината — нещо, в което сте се врекли, когато заемахте тази длъжност.

Докато говореше, президентът не помръдна, нито отклони погледа си от нея. Изражението му беше напълно неутрално, но думите излизаха от устата му някак накъсано, което подсказа на директора на ЦРУ — а в крайна сметка, кой познаваше президента по-добре от него — дълбините на неговия гняв. Президентът не беше човек, когото може да си позволиш да направиш на глупак. Не беше човек, който прощава и забравя. Директорът бе разчитал точно на това, когато подготвяше съкрушителния си доклад.

— В моя кабинет, госпожо Алонзо-Ортис, няма място за политически опортюнисти — поне не за хора, които са готови да пожертват истината, за да спасят собствената си кожа. Работата е там, че трябваше да се постараете да помогнете с каквото можете в разследването, вместо да се опитвате да унищожите хора, които нямат никаква вина. Ако си бяхте свършили работата, може би щяхме да открием онзи терорист Степан Спалко навреме и да предотвратим кървавата баня по време на конференцията. А сега, в крайна сметка, всички ние трябва да благодарим на директора на ЦРУ — особено вие.