Ерик Лустбадер - Наследството на Борн

— Да, разбира се. Смятам, че ти ще се справиш най-добре, Мартин.

— Тъй вярно, сър. — Линдрос стана.

— Къде отиваш? — Гласът на директора възвърна войнствените си нотки.

— При началника на щатската полиция във Вирджиния. Искам да хвърля на бюрото му копие от същите документи. Ще настоявам да върнат на работа инспектор Харис по наша препоръка. Що се отнася до съветничката по националната сигурност…

Директорът взе папката и я погали леко. Лицето му се оживи и възвърна част от цвета си.

— Дай ми една нощ, Мартин. — Предишният блясък бавно се завръщаше в очите му. — Ще измисля нещо приятно и подходящо за случая. — Засмя се. За пръв път — поне така му се струваше — от години. — Наказанието трябва да съответства на престъплението, нали така?

Хан остана край Зина до самия край. Скри NX20 и смъртоносния му заряд. В очите на охраната, изпълнила до пръсване помещението на отоплителната станция, Хан беше истински герой. Те изобщо не предполагаха за наличието на биологично оръжие. Не знаеха нищо и за самия Хан.

Той се чувстваше доста особено. Държеше ръката на умиращата млада жена, която не можеше да говори, едва дишаше и съвсем явно отказваше да го пусне. Може би просто не й се умираше.

Щом Хъл и Карпов видяха, че тя бере душа и едва ли ще им осигури някаква полезна информация, изгубиха интерес и я оставиха насаме с Хан. И той, който беше свикнал със смъртта, изживя нещо, което не му се беше случвало никога досега. Всеки тежък и мъчителен дъх, който Зина поемаше, му се струваше дълъг колкото цял живот. Той го виждаше в очите й, които също като ръката й не се отделяха от него. Тя потъваше в тишината, чезнеше в мрака. Хан не можеше да го приеме.

Изведнъж усети как собствената му болка си проправя път към повърхността на душата му, как изплува и застава до нейната болка. И направи нещо, на което не беше предполагал, че е способен — започна да й разказва живота си: как е бил изоставен, как е живял в плен на виетнамски контрабандист на оръжие, как мисионерът се е опитал да го направи християнин, как червените кхмери са положили всички усилия, за да му промият мозъка.

Накрая стигна и до най-болезнения момент — сподели със Зина чувствата си към Лий-Лий.

— Имах сестра — отрони с тих, дрезгав глас. — Сега сигурно щеше да е колкото тебе. Беше две години по-малка от мен, аз й служех за пример, бях нейният покровител. Толкова исках да я предпазя от всичко лошо, не само защото родителите ми ме учеха така, но защото изпитвах вътрешна необходимост да го правя. Когато отивахме да играем, кой да я защити, ако не аз? — Усети как очите му парят, погледът му се замъгли. Засрамен, тъкмо се готвеше да извърне глава, когато забеляза нещо в очите на Зина, едно неистово съчувствие, което означаваше всичко за него. И срамът му изчезна. Продължи разказа си, почувствал още по-силна и съкровена връзка с тази жена. — Но в крайна сметка измених на Лий-Лий. Сестра ми беше убита заедно с майка ми. Аз също би трябвало да съм мъртъв, но оцелях. — Ръката му пропълзя до дървената фигурка на Буда, почерпи сила от нея, както неведнъж преди. — Вече толкова години се чудя защо е трябвало да оцелея! Аз измених на сестра си.

Щом устните на Зина се разтвориха, Хан забеляза, че зъбите й са в кръв. Ръката й, която той стискаше с настървение, се вкопчи в неговата й той разбра, че тя го моли да продължи. Така той не само я освобождаваше от собствената й агония, но помагаше и на себе си да преодолее своята. И най-странното беше, че се получаваше. Макар Зина да не можеше да говори, макар да гаснеше бавно, мозъкът й работеше. Тя чуваше всичко, което той й разказваше, и по изражението й Хан разбираше, че думите му й въздействат — че слуша с интерес и разбира чутото.

— В известен смисъл ние с теб сме сродни души, Зина — продължи Хан. — Виждам себе си в теб — отчужден, изоставен, напълно сам. Знам, че това едва ли ще го разбереш съвсем, но собственото ми чувство за вина, родено от неспособността ми да защитя сестра си, ме накара да намразя баща си извън всякаква мяра. Виждах само и единствено това — че ни е изоставил. Че е изоставил мен. — После, в миг на удивително прозрение, Хан осъзна, че се взира в опушено огледало, че единствената причина да разпознае себе си в нея е тази, че се е променил. Всъщност Зина беше онова, което той беше някога. Беше далеч по-лесно да планира отмъщение срещу баща си, отколкото да се изправи лице в лице със собствената си вина. Именно фактът, че осъзна това, го изпълваше с желание да помогне на тази жена. Толкова му се искаше да успее да я върне към живота.