Ерик Лустбадер - Наследството на Борн

— Защо го направи? — Хан се размърда на стола си.

— Ей-ей, ти какво, да не възнамеряваш да ме застреляш? Все пак си седим най-приятелски. Да не мислиш, че съм го направил за себе си? Нима не споменах, че ви смятам за приятели? — Поклати глава. — Има да учиш още много за приятелството, младежо. — Надвеси се напред. — Погрижих се за теб заради Джейсън Борн, който винаги работи сам. А сега ти беше с него, от което заключих, че сигурно много държи на теб.

Пак надигна чашата и посочи Борн.

— Твой ред е, приятелю.

Борн не откъсваше очи от водката си. Усещаше погледа на Хан върху себе си. Знаеше каква тайна иска да сподели, но се опасяваше, че ако го направи, Хан ще стане и ще си тръгне. От друга страна обаче, искаше да му каже. Най-накрая вдигна глава.

— На самия финал, когато се изправих срещу Спалко, едва не изгубих кураж. Спалко за малко да ме убие, но истината е… истината е, че…

— Ще ти олекне, като я кажеш, повярвай ми — насърчи го Карпов.

Борн отпи, преглътна, за да събере кураж, и се обърна към сина си.

— Помислих си за теб. Помислих си, че ако те предам сега, ако позволя на Спалко да ме убие, няма да мога да се върна при теб. А не можех да те изоставя. Не можех да допусна да се случи.

— Чудесно! — Карпов удари с чаша по масата. Посочи Хан. — А сега е твой ред, приятелю.

В надвисналата тишина Борн усети как сърцето му ще спре. Кръвта пулсираше в главата му, болката от множеството наранявания по тялото му се върна.

— Е, да не би вещицата да ти е откъснала езика? — Карпов не го свърташе. — Приятелите ти се разкриха пред теб, а ти ги караш да чакат.

Хан впери поглед в руснака.

— Позволете ми да ви се представя, Борис Илич Карпов. Казвам се Джошуа. Син съм на Джейсън Борн.

След доста часове и литри водка Борн и Хан стояха рамо до рамо в подземието на хотел „Ошкюхлид“. Помещението беше плесенясало и ужасно студено, но те усещаха само изпаренията от водката. Целият под беше в кървави петна.

— Сигурно се чудиш какво е станало с NX20 — рече Хан.

— Хъл разпитваше за защитните костюми — кимна Борн. — Каза, че не били открили никакви следи от биологично или химическо оръжие.

— Защото го скрих. Реших да изчакам да се върнеш, за да го унищожим заедно.

— Вярвал си, че ще се върна? — попита Борн след известно колебание.

— Май напоследък съм започнал да вярвам — отвърна Хан, застанал с лице към баща си.

— Или си възвърнал вярата си.

— Не ми казвай…

— Добре де, знам, няма да ти казвам какво да мислиш. — Борн сведе глава. — С някои неща се свиква по-трудно.

Хан отиде до мястото, където беше скрил NX20 — трудно забележима ниша в бетонната стена, скрита зад една от огромните тръби на отоплителната станция.

— Наложи се да оставя Зина за момент, за да свърша работата, но нямах друг избор. — Пое оръжието с разбираем респект и го подаде на Борн. После извади от нишата малка метална кутия.

— Тук е допълнителният заряд.

— Трябва да го изгорим — рече Борн, припомнил си текста, изписан на монитора на доктор Сидо. — Високата температура ще го унищожи.

Огромната кухня на хотела беше безупречно чиста. Блестящите повърхности от неръждаема стомана изглеждаха още по-студени при липсата на персонал. Борн се погрижи всички да напуснат помещението, докато двамата с Хан свършат работата си при огромните газови пещи. Борн ги запали и увеличи газта на най-силната степен. Вътре лумна мощен огън. След по-малко от минута изобщо не можеше да се стои пред пещта — толкова беше горещо.

Облякоха защитните костюми, разглобиха оръжието и всеки хвърли по една половина в огъня. После дойде ред и на кутията.

— Прилича на викингска погребална клада — рече Борн, загледан в оръжието, което се смаляваше, победено от огъня. Затвори вратата и двамата свалиха костюмите.

— Обадих се на Мари — рече Борн, обърнат с лице към сина си, — но още не съм й казал за теб. Чаках…

— Няма да се върна с теб.

— Аз бих предпочел друго — отвърна Борн, като подбираше внимателно всяка дума.

— Знам — рече Хан. — Но според мен имаш сериозно основание да не кажеш на жена си за мен.

Във внезапно погълналата ги тишина Борн усети как го обзема непоносима тъга. Прииска му се да отвърне поглед, да преглътне чувствата си — но нямаше да го стори. Повече нямаше да крие чувствата си нито от сина си, нито от себе си.

— Сега имаш Мари, имаш две деца — продължи Хан. — Това е новият живот, който Дейвид Уеб е изградил за себе си. Аз не съм част от този живот.