Ерик Лустбадер - Наследството на Борн

Но кой по-добре от него разбираше неумолимото приближаване на смъртта. Чуе ли стъпките й, никой не може да й попречи да дойде. Дори той. А когато настъпи моментът, когато Хан усети края и видя отражението му в лицето на Зина, се наведе и без дори да съзнава какво прави, се усмихна успокоително в лицето й.

Спомни си думите на Борн, преди да си тръгне от отоплителната станция.

— Не забравяй какво трябва да отговориш на ангелите, Зина. „Моят бог е Аллах, моят пророк е Мохамед, моята религия е ислям, моята кибла е свещената кааба.“ — Имаше чувството, че Зина иска да сподели с него толкова много неща, които не може да му каже. — Ти си праведна, Зина. И ще отидеш в рая.

Очите й проблеснаха, после, сякаш пламък, животът, който ги одухотворяваше, угасна.

Борн се завърна в хотел „Ошкюхлид“, където го очакваше Джейми Хъл. Отне му време, докато се добере до мястото. На два пъти без малко да изгуби съзнание, поради което му се налагаше да отбие встрани от пътя, да отпусне глава върху волана, разкъсван от ужасна болка, изтощен до краен предел. Но въпреки всичките несгоди желанието му да се върне при Хан го караше да продължава напред. Изобщо не го интересуваше охраната. Не го интересуваше нищо на този свят, освен да се види със сина си.

В хотела, след като скицира накратко ролята на Степан Спалко в атентата, по настояване на Хъл отидоха при лекар, за да се погрижи за многобройните му рани.

Импровизираните медицински кабинети бяха претъпкани с хора, които се нуждаеха от помощ и лежаха на пейки в коридорите. По-тежките случаи се откарваха в болницата с линейки. Имаше и жертви, за които още никой не говореше.

— Знаем каква роля изигра ти в цялата история и сме ти дълбоко благодарни — рече Хъл и се настани до Борн. — Разбира се, президентът иска да се срещнете, но не е спешно.

Появи се лекарка, която се зае да зашие раздраната буза на Борн.

— Ще заздравее, но няма да изглежда особено добре. Ако желаете, можете да се консултирате с пластичен хирург — посъветва го тя.

— Няма да ми е първият белег — успокои я Борн.

— Това се вижда отдалеч — сухо отвърна жената.

— Стори ни се притеснително, че открихме защитни костюми срещу биологична атака — продължи Хъл. — Но не и биологично или химическо оръжие. Да знаеш нещо по въпроса?

Борн трябваше да мисли бързо. Беше оставил Хан и Зина сами с биологичното оръжие. Изведнъж го прониза остър пристъп на страх.

— Не. Ние също останахме изненадани. Но тъй като всички бяха загинали, нямаше кого да попитаме.

Хъл кимна и щом лекарката приключи, помогна на Борн да стане и го изведе в коридора.

— Знам, че в момента ще ти дойде най-добре един горещ душ и чисти дрехи, но трябва да те разпитам незабавно. — Усмихна му се успокоително. — Касае се за националната сигурност. Ръцете ми са вързани. Но ако не друго, можем да го направим като бели хора — каня те на топла вечеря.

Без да каже нито дума повече, Хъл нанесе неочакван и болезнен удар в бъбреците на Борн, поваляйки го на колене. Докато Борн се опитваше да си поеме дъх, онзи извади другата си ръка. Между показалеца и средния му пръст блесна извито острие, намазано с нещо, което несъмнено беше отрова.

Хъл тъкмо се канеше да забие острието във врата на Борн, когато в коридора отекна изстрел. Борн, освободил се от хватката на Хъл, се строполи покрай стената. Огледа се и видя всичко: мъртвия Хъл върху кафявия килим, отровното острие в ръката му, а малко по-нататък — тантурестия Борис Илич Карпов, директора на отдел „Алфа“ към Федералната служба за сигурност, стиснал в ръката си пистолет със заглушител.

— Трябва да призная — рече Карпов на руски, докато помагаше на Борн да се вдигне на крака, — че винаги съм изпитвал тайно желание да убия агент на ЦРУ.

— Боже мой, благодаря ви — отвърна задъхано Борн на същия език.

— Удоволствието беше изцяло мое, повярвай ми. — Карпов впери поглед в Хъл. — Заповедта за унищожението ти беше отменена, но за него това явно няма значение. Май имаш врагове в собствената си Агенция.

Борн си пое няколко дълбоки глътки въздух, което само по себе си му причини доста болка. Изчака мисълта му да се проясни достатъчно.

— Откъде ви познавам, Карпов?

Руснакът избухна в боботещ смях.

— Господин Борн, както изглежда, слуховете за амнезията ти ще се окажат верни. — Прегърна Борн през кръста, за да го подкрепи. — Спомняш ли си…? Не, разбира се, че не си спомняш. Ами, работата е там, че сме се срещали няколко пъти. Последният от които ти ми спаси живота. — Пак се засмя на обърканото изражение на Борн. — Страхотия история, приятелю. Идеално се разказва на шише водка. А може и на две шишета, какво ще кажеш? След нощ като тази… знае ли човек?