Ерик Лустбадер - Наследството на Борн

За няколкото дни, откакто онзи пръв куршум прелетя покрай ухото му в университетския двор, Борн научи много неща. Не на последно място сред тях беше кога да си държи езика зад зъбите в присъствието на сина си. Хан беше решил — точка по въпроса. Няма смисъл да се опитва да го накара да промени решението си. Само може да му навреди и да провокира неугасналия му напълно гняв да тормози душата му още известно време. А гневът е отровно чувство, което покълва дълбоко и не може да бъде изтръгнато за някакви си дни, седмици и дори месеци.

Борн осъзнаваше, че решението на Хан е мъдро. Болката все още не се беше уталожила, раната още не бе заздравяла, макар кървенето най-сетне да бе спряло. И както Хан прозорливо изтъкна, дълбоко в себе си знаеше, че завръщането на сина му в живота, който Дейвид Уеб си бе създал, няма никакъв смисъл. Хан не принадлежеше към него.

— Може би не сега, може би по-късно. Но независимо какво чувстваш към мен, искам да знаеш, че имаш брат и сестра, които заслужават да знаят, че имат по-голям брат. И че той е част от живота им. Надявам се, че ще настъпи момент, когато и това ще стане — заради всички нас.

Двамата отидоха до вратата и Борн ясно осъзна, че вероятно ще минат много месеци, преди да се срещнат отново. Но се надяваше все някога да се случи. Синът му трябваше да го разбере.

Пристъпи напред и прегърна Хан. Останаха така, притихнали. Борн чуваше съскането на газовите дюзи. Огънят в пещите продължаваше да гори яростно, унищожавайки ужасната опасност, надвиснала над човечеството.

Пусна Хан с неохота и за кратък миг се вгледа в очите на сина си, видя го преди години, като малко момче в Пном Пен, ослепителното слънце на Азия блестеше в лицето му, зад него се поклащаха пъстрите сенки на палмите. Видя и Дао, която ги гледаше и им се усмихваше.

— Но аз съм и Джейсън Борн — рече. — Не го забравяй.

Когато президентът на Съединените американски щати отвори двете крила на тежката дъбова врата на кабинета си в Западното крило, директорът на ЦРУ се почувства като пред вратите на рая, след като е горял в седмия кръг на ада.

Директорът още не се беше възстановил напълно от неприятната болест, но след телефонното обаждане успя да се надигне от коженото кресло, да вземе душ, да се избръсне и облече. Очакваше това обаждане. Всъщност откакто изпрати на президента тайния доклад, придружен от съкрушителните доказателства, събрани от Мартин Линдрос и детектив Харис, Стария се подготвяше мислено за телефонния разговор. Но все пак не събра сили да свали предварително пижамата и халата си, остана да седи в креслото, потънал в себе си, заслушан да чуе познатия глас на жена си.

Сега, докато президентът го въвеждаше в пищния си ъглов кабинет в синьо и златисто, усети още по-осезаемо пустотата в собствения си дом. Това е неговият живот — животът, който бе градил упорито в продължение на десетилетия вярна и всеотдайна служба. Тези правила му бяха ясни, знаеше как да играе тази игра. Но другите…

— Радвам се да те видя — посрещна го президентът със сърдечна усмивка. — Доста време мина.

— Благодаря ви, сър — отвърна директорът. — И аз така смятам.

— Заповядай, седни. — Президентът му посочи тапициран стол с широка облегалка. Беше облечен в безукорно ушит тъмносин костюм, с бяла риза и червена вратовръзка на сини точици. Бузите му бяха румени, сякаш идваше от сутрешния си крос.

— Кафе?

— С удоволствие, благодаря ви, сър.

В същия момент, сякаш в отговор на неизречена заповед, вратата се отвори и в кабинета влезе един от президентските служители с гравиран сребърен поднос, върху който имаше изящна каничка с кафе и порцеланови чашки върху нежни чинийки. Директорът не успя да потисне задоволството си от факта, че чашките върху подноса са само две.

— Съветничката по националната сигурност ще дойде след малко — каза президентът и се настани срещу директора. Руменината му явно не се дължеше на физическо усилие, а на усещането за власт и могъщество. — Но преди това исках да ви благодаря лично за добрата работа през последните дни.

Служителят им сервира кафето и излезе, като затвори внимателно вратата след себе си.

— Тръпки ме побиват, като си помисля какво щеше да сполети човечеството, ако не бяхте вие и вашият човек Борн.

— Благодаря ви, сър. Всъщност никой от нас не вярваше на обвинението, че той е виновен за смъртта на Алекс Конклин и доктор Панов — отвърна директорът оживено и с лицемерна прямота, — но все пак наличието на улики, както се оказа — подхвърлени… С други думи, бяхме принудени да действаме според доказателствата.