Ерик Лустбадер - Наследството на Борн

Каква ирония, да гледаш как Спалко се движи сред всичките тези хора, как се смесва с тях, как се превръща в един от тях. За част от секундата Борн се поколеба дали да не вдигне тревога, но веднага отхвърли идеята. Спалко със сигурност щеше да отвърне на удара — все пак Борн беше обявен за международно издирване и елиминиране и смятан за опасен убиец. Спалко, естествено, го знаеше — нали лично той бе изплел изкусната мрежа около него. Докато напускаше хотела през главния изход, Борн си помисли и друго. „Двамата с теб много си приличаме, каза си, сега сме хамелеони, приели едни и същи цветове, за да скрием самоличността си от хората, които ни заобикалят.“ Беше му странно и притеснително да осъзнае, че цялата международна охрана, струпана в хотела, е враг колкото на него, толкова и на Спалко.

Навън се оказа, че всички изходи са блокирани. Със смесица от възхищение и ужас Борн проследи как Спалко се отправя към паркинга на служителите от охраната, който също влизаше в поставения под забрана периметър, но в момента беше пуст, понеже дори на хората от охраната не се позволяваше да влизат или излизат.

Борн го последва, но почти веднага го изгуби между редиците коли. Удари на бяг. Чу някой да го вика отзад. Отвори вратата на първото превозно средство, което му попадна пред погледа — джип. Изтръгна пластмасовия капак под волана и зачовърка жиците. В същия миг изръмжа двигател и Борн видя Спалко, седнал зад волана на друга кола, да напуска паркинга с мръсна газ.

Някой извика за втори път, чуха се бързи стъпки по паважа. Последваха изстрели. Борн, съсредоточен върху непосредствените си действия, успя да свърже нужните жици. Двигателят на джипа се задави, но запали. Борн натисна газта, гумите изсвистяха и колата се понесе към пропускателния пункт.

Беше лунна нощ, всъщност едва ли можеше да се нарече точно нощ. Слънцето, увиснало ниско над хоризонта, обагри небето в сивкаво и над Рейкявик се спусна немощен мрак. Следвайки неотлъчно криволичещите движения на Спалко през града, Борн установи, че се движат на юг.

Остана леко изненадан, понеже очакваше Спалко да тръгне към летището и беше сигурен, че онзи разполага с план за бягство, който включва придвижване по въздуха. Но колкото повече се замисляше, толкова по-малко изненадан се чувстваше. Явно започваше да опознава противника си. Вече беше разбрал, че Спалко никога не избира логичния начин за влизане или излизане от дадена ситуация. Този човек имаше уникално мислене, способно да обърка и най-желязната логика. Беше човек на риска, противник, който предпочита да вкара врага си в капан, вместо да го убива веднага.

И така „Кефлавик“ явно отпада като вариант за бягство. Беше твърде очевидно и както Спалко несъмнено е предвидил, твърде добре охранявано, за да се използва. Борн се опита да се ориентира, припомняйки си картата, която му даде Оскар. Какво имаше на юг от града? Хафнарфьордур, рибарско селище, което бе твърде малко, за да може да кацне самолет като този на Спалко. Крайбрежието! В крайна сметка, намираха се на остров. Спалко смята да избяга с кораб.

По това време на нощта трафикът не беше натоварен, особено след като излязоха извън града. Пътищата станаха по-тесни, лъкатушеха между скалистите издатини от вътрешната страна на назъбения бряг. Колата на Спалко взе един по-остър завой, Борн изостана. Изключи фаровете си и натисна газта. Виждаше автомобила на Спалко пред себе си, но се надяваше самият той да остане незабележим. Беше рисковано да изпуска преследваната кола от погледа си при всеки остър завой, но нямаше друг избор. Трябваше да накара Спалко да повярва, че се е измъкнал от преследвача си.

Пълната липса на дървета придаваше на пейзажа недвусмислено сериозен и улегнал вид, отзад синееха заледените хребети, отвсякъде лъхаше на вечна зима, която изглеждаше още по-призрачна от откъслеците зелено, разхвърляни тук и там. Небето беше огромно и през дългия период на измамно зазоряване през него прелитаха черните силуети на морски птици — извисяваха се и пикираха ниско над водата. Докато ги наблюдаваше, Борн изпита осезаемо чувство на безметежна свобода след пленничеството си в недрата на хотела. Въпреки студа свали прозореца и пое с отворени гърди соления влажен въздух. Ноздрите му уловиха сладостен аромат, погледът му се плъзна по осеяна с цветя поляна.

С приближаването си към морето пътят стана още по-тесен. Борн заслиза към брега през тучна долчинка, описа още един остър завой. Оттам нататък теренът стана доста стръмен, слизаше се по самата наветрена част на скалата. Мярна Спалко, после пак го изгуби зад поредния завой. Когато на свой ред взе завоя, пред очите му се откри Северният Атлантически океан, безбрежната му шир потрепваше на сивкавия мрак.