Ерик Лустбадер - Наследството на Борн

Косата й беше мокра и лепкава — усети го, докато я целуваше по бузата.

— Красивата ми Зина — прошепна в ухото й. — Силната ми Зина.

Усети как през тялото й преминава спазъм, сърцето му прескочи от ужас.

— Не умирай, Зина. Не бива да умираш. — В следващия миг усети солената й влажна буза и разбра, че тя плаче. Гърдите й се надигаха и отпускаха на неравномерни тласъци, подсилвани от риданията й.

— Зина… — Той избърса сълзите й с целувка. — Бъди силна. Сега трябва да си по-силна отвсякога. — Прегърна я нежно, усети как ръцете й бавно го обгръщат. — Настъпи часът на нашата триумфална победа — продължи той, докато нагласяваше NX20 в ръцете й. — Да, точно така, избрах теб, за да изстреляш заряда, да направиш решителната крачка към бъдещето.

Зина нямаше сили да отговори. Единствено мълчанието можеше да съхрани дъха в дробовете й. Спалко за пореден път прокле тъмнината, която му пречеше да види очите й, да се убеди, че му е повярвала. Нямаше друг избор, трябваше да поеме риска. Взе ръцете й и постави лявата върху дулото на биоразпръсквателя, а дясната — върху приклада. Десният й палец нагласи на спусъка.

— Трябва само да натиснеш — прошепна в ухото й. — Но не сега. Още малко. Трябва ми време.

Да, беше му нужно време — за да избяга. Беше уловен в капана на тъмнината — непредвидено обстоятелство, за което не се беше подготвил. При това положение дори не можеше да вземе оръжието със себе си. Трябваше да бяга, да си плюе на петите и да бяга с всички сили. Шифър беше абсолютно категоричен по този въпрос — зарядът е изключително деликатен материал.

— Ще се справиш, Зина, нали? — Целуна я по бузата. — Ти си достатъчно силна, знам го. — Тя понечи да каже нещо, ала той постави ръка на устните й, опасявайки се, че незнайните врагове може да чуят хърхорещия й глас. — Винаги ще съм до теб, Зина, не го забравяй.

После бавно и внимателно, неуловимо за увредените й сетива той се отдалечи. Понечи да се обърне, но се спъна в тялото на Арсенов и раздра защитния си костюм. За момент го обзе неконтролируема паника, представи си как остава тук, когато Зина дръпне спусъка, как вирусът се разпръсква във въздуха и го заразява. В главата му изплува живописната картина на Найроби, изобразена в най-ужасяващи, потресаващи подробности.

Успя да се окопити и захвърли безполезния костюм. Безшумно като котка си проправи път към изхода и излезе в коридора. Жените камикадзе го усетиха и се размърдаха.

— Ла иллаха ил Аллах — прошепна той.

— Ла иллаха ил Аллах — отвърнаха те.

После той се стопи в тъмнината.

Двамата я видяха едновременно — грозната, уродлива муцуна на оръжието, създадено от доктор Феликс Шифър. Борн и Хан застинаха по местата си.

— Спалко е избягал. Ето го защитния му костюм — отбеляза Борн. — Станцията има само един вход. — Сети се за движението, което му се стори, че долавя, за шепота и последвалите потайни стъпки. — Сигурно се е изнизал в тъмнината.

— Този го познавам — каза Хан. — Казва се Хасан Арсенов. Жената с оръжието не съм я виждал.

Терористката лежеше подпряна на трупа на свой събрат по оръжие. Как е успяла да се довлачи до това положение, двамата нямаха представа. Жената беше тежко ранена, може би фатално, макар че от разстоянието, на което стояха, не можеше да се прецени точно. Погледна ги, в очите й проблесна нечовешка болка, в която Борн сякаш видя не само физическо страдание, но и още нещо.

Хан, взел автомата на една от жените камикадзе, го насочи към тежко ранената терористка.

Без да откъсва поглед от очите й, Борн пристъпи напред и натисна надолу дулото на автомата.

— Винаги има изход — рече.

После клекна, така че да се изравни с жената. Продължаваше да я гледа в очите.

— Можеш ли да говориш? Можеш да ми кажеш името си?

За момент настъпи тишина, Борн с мъка задържа погледа си в очите й, преборвайки се с изкушението да погледне към пръста й на спусъка.

Накрая устните й се разтвориха и затрепериха. Зъбите й започнаха да тракат, една сълза преля в окото й и се изтърколи по омазаната буза.

— Какво те е грижа как се казва? — попита презрително Хан. — Това не е човек. Превърнали са я в машина за убиване.

— Има хора, които биха казали същото и за тебе, Хан. — Каза го толкова спокойно, че беше ясно, че няма намерение да обиди сина си — просто регистрираше известен факт.

Насочи вниманието си към жената.

— Много е важно да ми кажеш името си, разбираш ли?

Тя размърда устни и с огромно усилие произведе нещо средно между гъргорене и дращене.