Ерик Лустбадер - Наследството на Борн

Както преди няколко дни в Найроби, Спалко отвори зарядната камера на разпръсквателя и постави вътре стъкленицата. Затвори и заключи камерата, взе NX20 от Зина и обви с пръст по-малкия от двата спусъка. След като го натисне, вирусът, все още запечатан в малкото шишенце, щеше да влезе в изстрелващата камера. След това с едно натискане на бутона отляво на дулото изстрелващата камера щеше да се отключи. После оставаше Спалко да се прицели в нужната посока и да натисне основния спусък.

Гушна разпръсквателя с вниманието, с което го бе държала Зина преди миг. Това оръжие изискваше нужното уважение — дори от него.

Вгледа се в очите на Зина, от които струеше любов към него и патриотична жар.

— А сега чакаме да запищи алармата.

И тя се включи — звукът бе слаб, но вибрациите бяха непогрешими, просторните бетонни коридори ги усилваха. Спалко усети напрежението, надвиснало над стаята, подхранвано от справедливия гняв и с години отлаганото очакване на отмъщението.

— Нашият час удари — рече Спалко така, че да го чуят всички. Долавяше трепета на ликуващите им сърца.

Повлечен от неустоимата сила на съдбата, която го буташе напред, Шейха дръпна малкия спусък и със зловещ съсък зарядът се приплъзна в изстрелващата камера, където застина в очакване на момента на освобождаването.

— Всички са чеченци, нали, Борис? — попита Джейми Хъл.

Карпов кимна.

— И според сведенията ни всички са членове на терористичната група на Хасан Арсенов.

— Страхотен удар в полза на добрите — въодушевено извика вика Хъл.

— С такова количество С4 можеха да взривят почти цялата носеща конструкция — додаде арабинът, треперещ от студ. — Конферентната зала щеше да се срути и да погуби всички присъстващи.

— Голям късмет извадихме, че ги хвана детекторът — засмя се Хъл.

С течение на времето Карпов гледаше все по-намръщено. Въпросът, който измъчваше и Борн, не му даваше мира.

— Защо да залагат бомбата толкова рано? Защо да ни оставят толкова голям шанс да я открием преди началото на конференцията?

Файед ас-Сауд се обърна към един от хората си.

— Не може ли да вдигнем малко температурата? Явно ще прекараме доста време тук, а направо замръзвам.

— Сетих се! — извика Борн към Хан. Взе лаптопа, включи го, прехвърли картите, докато откри каквото търсеше. Избра път, свързващ мястото, където се намираха в момента, с централното крило на хотела.

— Хайде да вървим! — извика и затвори компютъра.

— Къде отиваме? — попита Хан, докато си проправяха път през подземните коридори.

— Помисли само. Видяхме фургон на енергото да влиза в хотела. Хотелът се отоплява от горещите минерални извори посредством система, която обслужва целия град.

— Ето защо Спалко е изпратил чеченците във вентилационната подсистема — извика Хан, докато вземаше със спринт един завой. — Изобщо не са имали намерение да залагат бомбата. Правилно сме се сетили — наистина е било отвличане на вниманието, но не за по-късно сутринта, когато ще започне конференцията. Спалко ще активира биоразпръсквателя сега!

— Именно — потвърди Борн. — Но няма да използва вентилационната система на конферентната зала. Целта му е централната отоплителна система! По това време на нощта всички официални лица са по стаите си — точно там, където той ще пусне вируса.

— Идва някой — каза една от чеченките.

— Стреляйте на месо — изкомандва Шейха.

— Но това е Хасан Арсенов! — извика другата жена.

Спалко и Зина се спогледаха смутено. Какво не е наред? Датчикът явно е задействан, алармата се включи, малко след това чуха и успокояващите залпове картечен огън. Как е успял Арсенов да избяга?

— Казах — на месо! — изкрещя Спалко.

Това, което не даваше мира на Арсенов и което го накара да си плюе на петите в мига, в който подуши капана — и на което дължеше избавлението си, за разлика от тримата си другари, — беше преследващият го ужас. Той го гризеше отвътре вече цяла седмица. Повтаряше си, че заради чувството за вина, задето предаде Халид Мурат — вината на героя, принуден да направи тежък избор в името на народа си. Истината обаче беше, че ужасът му беше свързан със Зина. Той не искаше да признае пред себе си онова, което виждаше с очите си — нейното отдръпване, емоционалното й изолиране, което с времето се беше втвърдило до лед. От известно време тя го отбягваше, но допреда броени мигове той отказваше да го приеме. Откровението на Ахмед избистри погледа му. Зина винаги бе живяла зад стъклена стена, никога не се бе разкривала докрай пред него. Имаше части от нея, до които той нямаше достъп, и започваше да му се струва, че колкото повече усилия полага, толкова повече тя се отдръпва от него.