Ерик Лустбадер - Наследството на Борн

Файед ас-Сауд беше приклекнал и оглеждаше труповете. Телата бяха надупчени на решето, но лицата им, макар и окървавени, бяха непокътнати. Извади фенерче и освети едно от лицата. Посегна и бръкна с пръст в окото на един от мъжете. Върхът на пръста му се оцвети в синьо. Отдолу се показа кафяв ирис.

Някой от Федералната служба за сигурност вероятно се беше обадил на Карпов, защото руснакът се появи в тромав тръс. Беше останал без дъх и Файед ас-Сауд си помисли, че сигурно е изминал цялото разстояние тичешком.

Арабинът и американецът въведоха колегата си в обстановката. Файед ас-Сауд вдигна пръста си във въздуха.

— Били са с цветни лещи — и ето тук си личи, че косите им са изрусени, явно са искали да минат за исландци.

Лицето на Карпов помръкна.

— Този го познавам — рече и подритна един от труповете. — Казва се Ахмет. Един от висшите военни на Хасан Арсенов.

— Чеченският терористичен лидер! — възкликна Хъл. — Мисля, че трябва да уведомиш президента си, Борис.

Вдигнал ръце на хълбоците си, Карпов не помръдна.

— Належащият въпрос в случая е друг — къде е Арсенов?

— Май сме закъснели — прошепна Хан, надничайки иззад метална колона, откъдето видя как на мястото на инцидента пристигат двамата топ охранители. — Само дето не виждам Спалко.

— Може да е решил да не се излага на такъв риск и да не дойде в хотела.

Хан поклати глава.

— Познавам го. Може да е егоист, но също така е и перфекционист. Сигурен съм, че се спотайва някъде наблизо.

— Но явно не е тук — отрони Борн замислено. Видя как руснакът пристига тичешком и се присъединява към Джейми Хъл и арабина. Нещо в това сплеснато, грубо лице, в изпъкналото чело и надвисналите вежди му се стори смътно познато. Щом чу гласа му, беше сигурен.

— Руснака го познавам.

— Нищо чудно и аз го познах — отвърна Хан. — Борис Илич Карпов, шефът на елитния отряд „Алфа“ на Федералната служба за сигурност.

— Не, имах предвид друго — аз наистина го познавам .

— Как така? Откъде?

— Не помня — призна Борн. — Нямам представа дали е приятел или е враг. — Удари главата си с юмрук. — Де да можех да си спомня.

Хан се извърна към него и видя изписаното на лицето му терзание. Изпита опасен порив да прегърне Борн през раменете, да го успокои. Опасен, защото не знаеше докъде би довел подобен жест и какво би означавал. Усети как животът му продължава да се разпада още и още — началото бе поставено в мига, в който Борн седна до него в парка. „Кой си ти?“, се запита тогава. По онова време Хан не знаеше отговора на този въпрос. Още не беше сигурен, че го знае. Нима е възможно всичко, в което е вярвал или в което си е мислил, че вярва, да е лъжа?

Потърси спасение от тези смущаващи мисли в сферата, където двамата с Борн бяха най-добри.

— Притеснява ме онзи предмет — рече. — Бомба с часовников механизъм. Нали каза, че Спалко възнамерява да използва някакъв биоразпръсквател?

Борн кимна.

— Според мен имаме класически пример на отвличане на вниманието, само дето едва минава полунощ. Конференцията ще започне чак след осем часа.

— Нали затова бомбата е с часовников механизъм.

— Да, но защо да я залагат сега, толкова отрано?

— Охраната не е толкова нащрек — предположи Хан.

— Така е, но, от друга страна, шансовете някой да я намери при периодичните огледи са по-големи. — Борн поклати глава. — Не, пропускаме нещо, усещам го. Спалко е намислил друго. Какво обаче?

Спалко, Зина и другите от екипа достигнаха до целта си. Тук, далеч от крилото на хотела, където щеше да се проведе конференцията, охраната, макар и плътна, имаше някои пропуски, които Спалко веднага регистрира. Беше пълно с патрулиращи, но те не можеха да са едновременно навсякъде, така че, използвайки отдалечаването на една патрулна двойка, Спалко и хората му заеха позиция.

Намираха се три етажа под земята, в огромно бетонно помещение без прозорци, оградено отвсякъде, с изключение на една-единствена отворена врата. През стената в дъното на помещението минаваха дебели черни тръби, върху всяка беше отбелязано крилото на хотела, което обслужва.

Спалко и хората му извадиха специалните защитни костюми и ги облякоха, запечатвайки ги най-старателно. Две от чеченките излязоха в коридора, за да пазят пред вратата, един бунтовник застана на разстояние зад тях.

Спалко отвори по-големия от двата метални контейнера, които носеше лично. Вътре се намираше NX20 . Внимателно сглоби двете половини, проверявайки дали всичките болтчета са надеждно затегнати. Подаде го на Зина, докато отключи хладилния контейнер, който получи от Петер Сидо. Вътре имаше миниатюрно стъклено контейнерче. Дори след видяното при демонстрацията в Найроби им беше трудно да повярват, че такова нищожно количество от вируса може да изтреби толкова много хора.