Ерик Лустбадер - Наследството на Борн

Зина не го обичаше — запита се дали някога е изпитвала нещо към него. Дори мисията им да завърши с успех, той няма да живее с нея, двамата няма да имат деца. Последният им разговор на четири очи беше такъв фарс!

Внезапно изпита невероятен срам. Какъв глупак е само — да я обича повече от свободата си, осъзнал, че без нея няма да се чувства свободен. Сега, след нейната измяна, свободата щеше да горчи в устата му.

Докато крачеше тежко из студения коридор към отоплителната станция, видя как една от жените от собствения му екип вдига автомата си, сякаш се кани да го застреля. Вероятно защитният костюм пречи на видимостта й.

— Стой! Не стреляй! — извика той. — Аз съм Хасан Арсенов.

Куршумът го улучи в лявото рамо, шокиран, той се завъртя и се хвърли зад ъгъла, за да се скрие от пороя заблудени куршуми.

Във вихъра на ситуацията нямаше време за въпроси и разсъждения. Стрелбата продължи, но този път не беше насочена към него. Надзърна зад ъгъла и видя, че двете жени стоят приведени, с гръб, и стрелят по две фигури, които приближават по коридора.

Арсенов се изправи и възползвал се от паузата, се насочи към вратата на отоплителната станция.

— Арсенов явно не е сам, Зина — рече Спалко, чул стрелбата.

Тя превъртя оръжието си отпред на гърдите и кимна на другия мъж, който й метна още един автомат.

Спалко, който беше зад тях, отиде до стената с отоплителните тръби. Всички бяха с вентили, до които бяха монтирани уреди за измерване на налягането. Намери тръбата за крилото на официалните лица и започна да развърта вентила.

Хасан Арсенов разбра, че е трябвало да умре с другарите си във вентилационната шахта. Последните думи на Карим бяха: „Това е капан! Някой е разменил жиците!“ Ето кой ги е разменил — Спалко. Целта е била не само да се отклони вниманието на охраната — както им беше обяснил, — но и да има изкупителни жертви. При това е трябвало да са ключови фигури, за да може смъртта им да не остане незабелязана и Спалко да има достатъчно време да стигне до същинската си цел и да пусне вируса. Арсенов се почувства изигран и вече беше сигурен, че и Зина има пръст във всичко това.

Колко бързо гранясва любовта, как само за миг се превръща в омраза. Сега всички бяха против него — бойните му другари, мъжете и жените, с които се е бил рамо до рамо, с които е делил радости и скърби, уповавал се е на Аллах, споделял е общи идеали. Чеченци! Всички бяха покварени от могъществото на Степан Спалко и неговото отровно очарование.

В крайна сметка излизаше, че Халид Мурат е бил прав за всичко. Единствен е прозрял, че не бива да се доверява на Спалко и да го следва в безумието му. Веднъж Арсенов си позволи да обвини своя съратник и учител, че е остарял, че действа твърде предпазливо и не разбира разкриващия се пред очите им нов свят. Сега беше свидетел на онова, което Халид Мурат със сигурност е виждал: че новият свят е илюзия, създадена да обслужва интересите на човека, нарекъл себе си Шейха. Арсенов беше избрал да повярва на тази празна надежда. И Спалко се възползва от неговата слабост. Стига! Арсенов си даде клетва. Стига! Ако ще загине днес, то ще стане по негов избор, а не като жертвен агнец, отведен на заколение от Спалко.

Прилепи се до рамката на вратата, пое си дълбоко дъх, изпусна го и се претърколи през прага. Последвалият автоматичен огън му осигури цялата необходима информация. Запълзя по корем, без да се надига от земята. Видя оставения на пост чеченец, чийто автомат бе насочен право напред, и го застреля с четири куршума в гърдите.

Когато Борн забеляза двама терористи в защитни костюми да стрелят един след друг иззад колоната, кръвта изстина в жилите му. Двамата с Хан се скриха в чупката на близкия коридор и също откриха огън.

— Спалко е тук с биологичното оръжие — рече Борн. — Трябва да проникнем вътре незабавно.

— Няма да успеем, докато на тези двамата не им свършат куршумите — отвърна Хан. — Спомняш ли си плана на сградата? Какво имаше на тавана?

Без да прекратява стрелбата, Борн кимна.

— На шест-седем метра зад нас има люк — продължи Хан.

— Можеш ли да ме повдигнеш?

Борн изстреля един финален откос и заотстъпва.

— Ще успееш ли да видиш нещо в тъмното? — попита.

— В ръкава ми, освен другите неща, има и фенерче — кимна Хан и му посочи специалното си яке.

Борн пъхна автомата си под мишница и сключи пръстите на двете си ръце, за да направи столче. Кокалите му изпукаха под тежестта на младежа, усети парене в напрегнатите си мускули.