Ерик Лустбадер - Наследството на Борн

— Зина.

— Е, Зина, вече сме на финала — продължи Борн. — Сега не съществува нищо друго, освен живота и смъртта. Така като те гледам, явно си решила да избереш смъртта. Сигурно си мислиш, че ако натиснеш спусъка, ще отлетиш в рая и ще станеш хурия 18 18 Нимфа на мохамеданския рай. — Бел.прев. . Само че аз не го вярвам. Какво ще оставиш след себе си? Мъртвите си другари, поне един от които застрелян лично от теб. А, да, и Степан Спалко. Къде ли изчезна? Все едно. Мисълта ми беше, че в критичния момент той те изостави. Остави те да береш душа, Зина, а той си плю на петите и избяга. Е, не се ли питаш дали наистина, ако дръпнеш спусъка, ще се въздигнеш към рая или ще бъдеш заклеймена от ангелите Мункер и Накир, които задават въпросите. Имайки предвид живота ти, Зина, когато те попитат кой е твоят създател и кой е твоят пророк, нима ще можеш да им отговориш? Защото, както знаеш, само праведните си спомнят.

Зина вече ридаеше открито. Но гърдите й се повдигаха неравномерно и Борн се опасяваше да не би някой неочакван спазъм да я накара неволно да дръпне спусъка. Ако искаше да я спечели на своя страна, нямаше повече време за губене.

— Ако дръпнеш спусъка, ако избереш смъртта, няма да можеш да им отговориш. Знаеш го. Ти бе изоставена и предадена, Зина, от най-близките си хора. И ти на свой ред ги предаде. Но още не е твърде късно. Има време за възмездие. Винаги има изход.

В този миг Хан осъзна, че Борн говори колкото на Зина, толкова и на него. Почувства се като ударен от гръм. Усещането разтърси цялото му тяло, докато достигна едновременно крайниците и мозъка му. Сякаш беше чисто гол, напълно разобличен, изпита ужас единствено и само от себе си — от собствената си неподправена природа, която бе погребал преди толкова години в джунглите на Югоизточна Азия. Беше толкова отдавна, че вече не си спомняше точно къде и кога се случи. Истината беше, че бе непознат на самия себе си. Мразеше баща си, задето му разкри тази истина, но вече не можеше да продължава да отрича, че го и обича — пак поради тази причина.

И тогава Хан коленичи до човека, в когото разпозна своя баща, и като вдигна оръжието си така, че Зина да го вижда, протегна ръка към нея.

— Той е прав — обади се Хан с глас, който се различаваше коренно от обичайния му. — Това е начин да изкупиш миналите си грехове, извършените убийства, предателствата спрямо хора, които са те обичали, без дори да го осъзнават — вероятно.

Придвижваше се напред сантиметър по сантиметър, докато накрая ръката му намери нейната. Леко и внимателно откъсна показалеца й от спусъка. Тя пусна разпръсквателя и му позволи да го вземе от безполезната й прегръдка.

— Благодаря ти, Зина — рече Борн. — Сега Хан ще се погрижи за теб. — Той се изправи и като стисна сина си за рамото, се обърна и с енергична крачка се запъти след Спалко.

Степан Спалко се затича по пустия коридор, стиснал керамичния пистолет на Борн в ръката си. Знаеше, че пукотевицата неминуемо ще привлече охраната в централното крило на хотела. Мярна пред себе си шефа на арабската охрана, Файед ас-Сауд, придружаван от двама души. Отскочи встрани, за да се скрие. Още не го бяха забелязали и той реши да се възползва от предимството на изненадата. Изчака ги да се приближат, след което ги застреля, преди онези да успеят да реагират.

Изскочи от прикритието си и се надвеси над повалените противници. Файед ас-Сауд изпъшка и Спалко го застреля от упор в челото. Саудитецът се отпусна тежко и притихна. Спалко бързо взе пропуска на един от хората му, пъхна се в униформата му и свали цветните лещи от очите си. В същия момент мислите му се върнаха при Зина. Вярно, тази жена не познаваше страха, но фаталната й грешка бе пламенната й отдаденост към него. Тя успя да го опази от всички, особено от Арсенов. И Спалко виждаше, че това й доставя удоволствие. Осъзна, че движещата сила за Зина е била любовта й към Шейха. Тази нейна любов, отвратителната слабост на себеотдаването, го принуди да я напусне.

Чу бързи стъпки в коридора и се завърна обратно в настоящето, хукна напред. Съдбовната среща с арабите беше нож с две остриета, защото, вярно, осигури му надеждна дегизировка, но в същото време го и забави. Хвърли поглед назад и видя един униформен да тича към него. Изруга силно. Почувства се като Ахаб, погълнат изцяло от желанието за отмъщение и в крайна сметка погубен от него. Униформеният мъж беше Джейсън Борн.

Борн забеляза Спалко, който се бе преоблякъл в униформа на арабските спецчасти. Видя го как отваря врата и изчезва по стълбата. Прескочи труповете на мъжете, които Спалко бе застрелял току-що, и хукна след него. Изведнъж се озова в суматохата на фоайето. Преди броени часове, когато двамата с Хан влязоха в хотела, в просторното и светло помещение се усещаше напрежение, но беше спокойно и почти пусто. Сега гъмжеше от униформени, които се суетяха във всички посоки. Част от тях се занимаваха с персонала на хотела, разпределяха ги на групи според длъжностите им и в зависимост от мястото, където са се намирали в момента на инцидента. Други вече бяха започнали мъчителния и продължителен процес на разпитване на хората. Всеки от служителите трябваше да даде подробен отчет за действията си през последните два дни. Трети се бяха отправили към подземията на сградата или изпълняваха разпореждания, давани по радиостанциите, и отиваха в други части на хотела. Всеки беше погълнат от работата си и никой не обърна внимание на двамата мъже, които един след друг се отправиха към изхода.