Ерик Лустбадер - Наследството на Борн

— Готово — обяви.

Спусна се надолу и навлезе в обхвата на датчика, но алармата не се включи. Беше прекъснал веригата успешно. Датчикът не засече нищо нередно.

Карим направи място на Арсенов, който ги поведе към дъното на шахтата. Намираха се в ядрото на вентилационната подстанция на залата, в която щеше да се проведе конференцията.

— Целта ни е вентилационната система на залата, където ще се проведе конференцията — каза Борн, докато двамата с Хан прекосяваха с отривиста крачка фоайето. Хан стискаше под мишница лаптопа, който им даде Оскар.

— Логично е да пуснат разпръсквателя именно там.

По това време на нощта фоайето, огромно, високо и студено, беше пусто, виждаха се само служители на хотела и охраната. Официалните лица си бяха по стаите, едни вече спяха, други прехвърляха записките си за откриването на срещата, от което ги деляха броени часове.

— Охраната несъмнено е стигнала до същите изводи — продължи Хан, — което означава, че до възела на подстанцията ще стигнем безпрепятствено, но после ще трябва да обясняваме какво търсим там.

— Мислих за това — включи се Борн. — Време е да се възползваме от положението ми.

Минаха през главното крило на хотела безпроблемно и се насочиха към декоративния вътрешен двор със симетрични, покрити с чакъл пътечки, подкастрени вечнозелени храсти и каменни пейки с футуристичен вид. От другата страна на двора се намираха залите за срещи. Вътре ги посрещнаха три стълбища. Хан пусна лаптопа и след кратка консултация с картата установиха, че се движат в правилната посока.

— Насам — рече Хан и затвори компютъра.

Но след няма и трийсетина метра от стълбището чуха гробовен глас:

— Още една крачка и сте мъртви.

На дъното на вертикалната шахта чеченските бунтовници стояха приведени, разтревожени, с опънати до крайна степен нерви. Чакаха този момент от месеци. Бяха готови, изгаряха от нетърпение да осъществят плана си. Трепереха както от непосилното чакане, така и от студа, който ставаше все по-непоносим, колкото по-надолу под хотела потъваха. Оставаше им само да изпълзят по къса хоризонтална шахта, за да се доберат до вентилационните устройства, но от целта им ги делеше охраната в коридора пред изхода на системата. Трябваше да изчакат, докато охраната тръгне да патрулира.

Ахмет погледна часовника си и установи, че им остават още четиринайсет минути, за да довършат мисията и да се върнат във фургона. По челото му бяха избили ледени капки, мишниците му плуваха в пот, която се стичаше на струйки по тялото му и го гъделичкаше. Устата му беше пресъхнала, дишането му беше плитко и накъсано. Нормално, все пак бяха навлезли в решителния етап на мисията. Сърцето му биеше лудо и сякаш разтрисаше цялото му тяло. Още не можеше да се успокои от конфликта с Арсенов, който на всичкото отгоре го смъмри пред останалите. Докато се вслушваше напрегнато, наблюдаваше Арсенов, изпълнен с презрение. След онази нощ в Найроби Ахмет изгуби всичкото си уважение към своя лидер не само защото Арсенов допусна изневяра, но и защото изобщо не подозираше какво се случва под носа му. Плътните устни на Ахмет се извиха в усмивка. Беше му приятно да чувства, че има такава власт над Арсенов.

Най-сетне гласовете в коридора се отдалечиха. Той скочи в действие, решен да посрещне съдбата си, но здравата ръка на Арсенов го възпря болезнено.

— Още не. — Очите му искряха.

— Отдалечиха се — прошепна Ахмет. — Губим време.

— Ще тръгнем, когато аз дам заповед.

Този допълнителен сблъсък дойде твърде много на Ахмет. Той се изплю, презрението бе изписано красноречиво на лицето му.

— Защо ли изобщо те слушам и изпълнявам заповедите ти? Никой от нас не би трябвало да ги следва. Щом дори жена си не успяваш да задържиш при себе си…

Арсенов се хвърли срещу Ахмет и двамата се сборичкаха. Другите, ужасени, не смееха да се намесят.

— Няма да търпя повече твоята безочливост — изсъска Арсенов. — Или изпълнявай заповедите ми, или умри.

— Ами убий ме тогава — предизвика го Ахмет. — Но помни едно: в Найроби, в нощта преди демонстрацията, Зина влезе в стаята на Шейха, докато ти спеше.

— Лъжец! — извика Арсенов и в главата му изплува клетвата, която двамата със Зина си бяха дали. — Зина никога не би ми изневерила!

— Спомни си къде се намираше моята стая, Арсенов. Нали ти направи разпределението. Видях я със собствените си очи.

Очите на Арсенов засвяткаха враждебно, но все пак пусна Ахмет.