Ерик Лустбадер - Наследството на Борн

— Няма смисъл да си говорим за вина — отвърна равно. — Нали работим в един екип.

— И смяташ, че ще поверя нещата в твои ръце ли? — разпалено попита Хан. — И защо? Мислиш ли, че си го заслужил?

Вече пристигаха пред терминала. Борн видя колко крехка е връзката помежду им.

— Би било глупаво да смятам, че съм го заслужил по отношение на теб. — Погледна през люка към светлините на терминала. — Мислех си, че ако има проблем, ако попаднем в някакъв капан, по-добре да съм аз този, който…

— Ти чу ли и една дума от онова, което ти казах? — попита Хан и изпревари Борн на пътеката. — Нима отричаш всичко, което съм извършил до момента в живота си?

Пилотът вече беше излязъл от кабината.

— Отворете вратата и чакайте тук — заповяда му Хан строго.

Пилотът се подчини, отвори вратата и спусна стълбата.

Борн направи крачка напред по пътеката.

— Хан…

Блясъкът в очите на сина му го възпря. Проследи с поглед как слиза по стълбата, а долу го посреща митнически служител. Хан си показа документите и посочи самолета. Служителят му удари печат в паспорта и кимна.

Хан се обърна и се качи обратно по стълбата. Щом стъпи на пътеката, извади чифт белезници от якето си и ги щракна на китката на Борн и на своята китка.

— Казвам се Хан Льомар, инспектор към Интерпол. — Взе лаптопа под мишница и поведе Борн по пътеката. — Ти си мой затворник.

— Как се казвам?

— Ти ли? — Хан го бутна през вратата, следвайки го плътно. — Ти си Джейсън Борн, издирван за убийство от ЦРУ, Ке д’Орсе и Интерпол. Това е единственият начин да те пуснат в Исландия без паспорт. Все пак като всеки държавен служител на планетата и той е чел бюлетините на ЦРУ.

Митническият служител се отдръпна, оставяйки им достатъчно пространство, за да минат покрай него. Щом напуснаха терминала, Хан отключи белезниците. Навън скочиха в първото такси на опашката и дадоха на шофьора адрес, който се намираше на около километър от хотел „Ошкюхлид“.

Спалко, стиснал хладилната кутия между краката си, седеше до шофьора във фургона на енергото, докато чеченският бунтовник караше през централните улици към хотел „Ошкюхлид“. Мобилният му телефон звънна и той вдигна. Новините не бяха добри.

— Успяхме да затворим залата за разпит преди пристигането на полицията, сър — обади се началникът на сигурността му от Будапеща. — Току-що приключи щателното претърсване на цялата сграда. Не бяха открити следи нито от Борн, нито от Хан.

— Как е възможно? — попита Спалко. — Единият беше вързан, другият — заключен в обгазена стая.

— Чу се взрив — продължи началникът и се впусна в детайлни обяснения на случилото се.

— По дяволите! — В рядък пристъп на ярост, Спалко удари с ръка таблото пред себе си.

— Разширяваме периметъра на търсене.

— Не си правете труда. Знам къде са — прекъсна го Спалко.

Борн и Хан пътуваха към хотела.

— Как си? — попита Хан.

— Нищо ми няма — някак твърде бързо отвърна Борн.

— Не те боли, не те сърби?

— Напротив, боли ме и ме сърби навсякъде.

— Антибиотиците, които ти даде Оскар, са последен писък на медицината.

— Не се тревожи, взимам ги редовно.

— Защо си мислиш, че се тревожа? — Хан посочи с пръст към улицата. — Виж това.

Целият хотел беше обграден от полицаи. Два пункта, охранявани от полицаи и спецчасти от различни националности, бяха единствените места за влизане и излизане. В същия момент фургон на енергото спря пред втория пункт в задната част на хотела.

— Няма друг начин да влезем — рече Хан.

— Ами, аз се сещам за още един — прекъсна го Борн. Докато фургонът минаваше през пункта, иззад него се появиха двама хотелски служители.

Борн погледна Хан, който кимна. И той ги беше забелязал.

— Какво ще кажеш? — попита Борн.

— Ще кажа, че смяната им свърши — отвърна Хан.

— И на мен така ми се стори.

— Служителите на хотела разговаряха оживено помежду си, като млъкнаха само докато показваха пропуските си на охраната. В нормална ситуация биха си тръгнали след дежурство през подземния паркинг, но след пристигането на спецчастите на персонала бе разпоредено да паркира по близките улици.

Хан и Борн проследиха двамата мъже до странична уличка, далеч от погледите на полицаи и охрана. Изчакаха ги да приближат до автомобилите си и ги нападнаха в гръб — бързо и безшумно. Взеха ключовете, отвориха багажниците и вкараха загубилите съзнание мъже вътре, свалиха им пропуските и затвориха багажниците.

Пет минути по-късно се появиха на другия пункт в предната част на хотела, за да не се наложи да се срещат с полицаите, проверили документите на двамата служители на излизане.