Ерик Лустбадер - Наследството на Борн

Усетил напрежението в ситуацията, вторият медицински работник също слезе от колата. Арсенов и Зина, въоръжени и в готовност, изскочиха изневиделица и вкараха втрещените исландци във фургона.

Арсенов, Зина и още един чеченец спряха отвлечения автомобил пред входа за доставките на хотела. Четвъртият им колега беше отишъл да прибере Спалко и останалите с фургона на енергото.

Всички бяха облечени с униформи на държавни служители и представиха на дежурните от охраната пропуските си на медици, купени на баснословна цена от Спалко. Арсенов отговори на зададения му въпрос на исландски, но тъй като американците и арабите от охраната не го разбраха, премина на развален английски. Обясни, че са ги изпратили да се уверят, че кухнята на хотела не е заразена с хепатит А. Никой, най-малкото международният екип от охранители, не искаше някой от високопоставените гости да пипне опасния вирус. Медицинският екип беше проверен по протокол и бе пуснат в кухнята. Поне натам се отправи третият чеченец, но Арсенов и Зина имаха други намерения.

Борн и Хан продължаваха да оглеждат щателно плановете на хотела и подсистемите му, когато пилотът обяви, че кацат на летище „Кефлавик“. Борн, който беше крачил напред-назад, докато Хан седеше пред лаптопа, неохотно се върна на мястото си. Цялото тяло го болеше и неудобната седалка на малкия самолет само усилваше болежките му. Постара се да остави на заден план чувствата, свързани с намирането на сина му. Разговорът им и бездруго течеше мъчително, непрекъснато му се струваше, че Хан старателно избягва всякакви ситуации, които биха могли да го провокират да покаже чувствата си.

Процесът на сдобряване беше труден и за двама им. Все пак подозираше, че на Хан му е по-трудно. Това, което един син може да иска от баща си, беше далеч по-сложно от онова, което баща изисква от сина си, за да го обича безусловно.

Борн трябваше да признае, че се страхува от Хан, не само от онова, което му се беше случило, от онова, в което се беше превърнал, но и от неговите изключителни способности и умения. Дори самото му бягство от заключената стая беше истинско чудо само по себе си.

А имаше и още нещо — огромният проблем с взаимното им приемане и евентуално по-нататъшно сближаване, пред който всички останали пречки изглеждаха нищожни. За да приеме Борн, Хан трябваше да загърби целия си досегашен живот.

В това отношение Борн беше прав. Откакто двамата седяха на една и съща пейка в парка в стария квартал Александрия, Хан беше човек, обявил война на себе си. Той все още беше във война, само че сега войната беше излязла и извън него. Сякаш гледайки в огледало за обратно виждане, Хан изброяваше всички пропуснати възможности да убие Борн, но едва сега разбираше, че решението да не ги оползотвори е било съзнателно. Той не можеше да нарани Борн, но в същото време не можеше да отвори сърцето си за него. Спомни си отчаяния порив да се нахвърли срещу хората на Спалко на задния изход на клиниката в Будапеща. Спря го единствено предупреждението на Борн. В онзи момент успя да сведе чувствата си до желание да отмъсти на Спалко. Но сега знаеше, че те извират от съвсем друго място: от привързаността между членовете на едно семейство.

И въпреки това, за свой срам, осъзна, че се страхува от Борн. По отношение на сила, издръжливост и интелект Борн беше човек, от когото трябва да се страхуваш. Край него Хан се чувстваше нищожен, сякаш не бе постигнал абсолютно нищо в живота си.

Леко завъртане, тупване и писък на спирачки и вече бяха на земята и се носеха по пистата към задната част на летището, където кацаха частните самолети. Още преди да са спрели, Хан стана и се насочи по пътеката към вратата.

— Хайде, Спалко има поне три часа преднина — подкани той.

Но Борн също беше станал и го пресрещна на пътеката.

— Не се знае какво ни чака долу. Ще изляза пръв.

Гневът на Хан, спотайван близо до повърхността, изригна.

— Вече ти казах — не ме учи какво да правя! Имам си мозък в главата. Вземам собствени решения. Винаги съм го правил и смятам да го правя и занапред.

— Добре, прав си. Не се опитвам да ти отнема нищо — отдръпна се Борн, сърцето му се беше качило в гърлото. Този непознат беше неговият син. Всичко, което казва или прави в негово присъствие, ще увеличава последиците оттук занапред. — Но помисли си, че досега си бил сам.

— И по чия вина съм бил сам според теб?

Беше трудно да пренебрегне обидата, но Борн се постара да не й обръща внимание, доколкото му е възможно.