Ерик Лустбадер - Наследството на Борн

— Добре, има едно нещо — отрони Хан с глас, който изобщо не приличаше на неговия. — Постоянно сънувам един кошмар. Под водата съм. Давя се, потъвам все по-надолу, защото съм завързан за трупа й. Тя ме вика, чувам гласа й, думите й, но се оказва, че всъщност аз викам нея.

Борн си спомни ужаса на Хан при падането им в Дунава, паниката, която го бе обзела, когато течението го повлече.

— Какво ти казва гласът?

— Това е моят глас. Аз повтарям Лий-Лий, Лий-Лий.

Борн усети как сърцето му прескача, някъде дълбоко, от неизследваните дебри на увреденото му съзнание изплува споменът за Лий-Лий. За един кратък безценен миг видя кръглото й личице със светли очички, обвито от правата черна коса на Дао.

— О, боже! — прошепна Борн. — Лий-Лий. Това беше галеното име, с което Джошуа наричаше Алиса. Никой друг не й казваше така. Не го знае никой друг освен Дао.

Лий-Лий.

— Един от ярките спомени, които пазя от онези времена и които успях да възстановя с много усилия и помощ, беше отношението на сестра ти към теб — продължи Борн. — Тя все искаше да е близо до теб. Нощем, когато я преследваха кошмари, единствен ти умееше да я успокоиш. Ти я наричаше Лий-Лий, тя ти казваше Джоши.

Сестра ми, да. Лий-Лий. Хан затвори очи и веднага се озова в дълбоките води на реката в Пном Пен. Полужив, изпаднал в шок, видя как простреляното телце на сестричката му се накланя към него. Лий-Лий. Четиригодишна. Мъртва. Светлите й очи, очите на тати, го гледаха, без да го виждат; сякаш го обвиняваха. Защо ти, а не аз? Но той знаеше, че това е гласът на собственото му чувство за вина. Ако Лий-Лий можеше да проговори, тя би казала: Радвам се, че не загина, Джоши. Толкова съм щастлива, че поне един от нас остана с тати.

Хан зарови лицето си в шепи, извърна поглед към люка. Искаше му се да умре. Защо не се удави тогава в реката, защо не оцеля Лий-Лий? Не можеше да търпи този живот нито секунда повече. В крайна сметка какво му остава. Поне в смъртта ще бъде заедно с нея…

— Хан.

Беше гласът на Борн. Но нямаше сили да го погледне, да се вгледа в очите му. Мразеше го, обичаше го. Не разбираше как е възможно. Не го биваше много в емоционалните ситуации. С отчаяна въздишка се изправи, добра се до пътеката и тръгна към предната част на самолета, където нямаше да му се налага да гледа Борн.

Обзет от неописуема мъка, Борн изпрати с поглед сина си. С огромно усилие на волята потисна порива си да го задържи, да го прегърне и да го приласкае при себе си. Но нещо му подсказа, че не бива да го прави. Като се има предвид миналото на Хан, подобен акт би могъл да отключи нова криза в отношенията им.

Не се заблуждаваше. И на двамата им предстоеше да изминат дълъг път, преди да се научат да се възприемат като едно семейство. А не беше изключено да се окаже и невъзможно. Но тъй като бе научен да мисли, че няма невъзможни неща, измести настрани тази потискаща мисъл.

В пристъп на неописуемо терзание най-сетне осъзна защо толкова дълго бе отхвърлял възможността Хан да е негов син. Анака, проклета да е, беше измислила всичко перфектно.

Нещо го накара да вдигне глава. Хан стоеше над него, ръцете му бяха вкопчени яростно в предната седалка.

— Каза, че съвсем наскоро си разбрал, че са ме смятали за безследно изчезнал.

Борн кимна.

— Колко време са ме търсили?

— Знаеш, че не мога да ти отговоря на този въпрос. Никой не би могъл. — Борн излъга инстинктивно. Нямаше никакъв смисъл да казва на Хан, че съответните органи са отделили някакъв си час да го търсят — напротив, можеше да се окаже пагубно. Изпита инстинктивно желание да предпази сина си от истината.

Хан замлъкна, но в тишината се усещаше нагнетена сила, сякаш душата му се подготвяше за сблъсък с болезнен и важен въпрос.

— Защо ти не продължи да ме търсиш?

Борн долови обвинителния тон и се почувства смазан. Кръвта изстина в жилите му. Откакто стана ясно, че е възможно Хан да е Джошуа, си задаваше все този въпрос.

— Бях полудял от скръб — отвърна, — но сега това не ми се вижда достатъчно оправдание. Не можех да приема факта, че съм се провалил като баща.

Нещо в лицето на Хан трепна, сякаш дълбоко в него се отприщи болезнен спазъм; една зловеща мисъл си проправи път нагоре, към повърхността на съзнанието му.

— Сигурно ти е било… трудно, когато двамата с майка сте се преместили в Пном Пен.

— Моля? Какво имаш предвид? — Борн, шокиран от изражението на Хан, отвърна по-остро, отколкото вероятно се полагаше.