Ерик Лустбадер - Наследството на Борн

— Готово — обяви и затвори разпределителната кутия.

— Сега накъде? Към отоплителната станция ли? — попита пазачът с нескритата надежда, че проверката на инсталацията ще приключи скоро.

— А, не — отвърна Спалко. — Първо трябва да се свържа с шефа. Връщам се при фургона. — Махна на тръгване, но онзи вече вървеше в обратната посока.

Върна се при колата, влезе и седна до шофьора. Останаха така, докато не се появи служител на охраната.

— Е, момчета, какво става?

— Засега приключихме — усмихна се Спалко с най-обезоръжаващата си усмивка, докато отбелязваше нещо върху фалшивия си работен лист. Погледна си часовника. — Леле, забавихме се повече, отколкото предполагах. Мерси, че се обадихте.

— Това ми е работата.

Шофьорът запали двигателя и фургонът потегли.

— Ето това е ползата от сухата тренировка — заключи Спалко. — Ще разполагаме точно с половин час, преди да дойдат да ни търсят.

Малкият самолет се издигна в небето. Борн погледна седналия от другата страна на пътеката Хан, вторачен право пред себе си, но като че ли не виждаше нищо. Борн затвори очи. Лампите в салона бяха изгасени. В тъмното тук–там просветваше по някоя лампичка за четене. Още час и щяха да кацнат на летище „Кефлавик“.

Борн стоеше неподвижен на мястото си. Искаше му се да вземе главата си между дланите и да зарони горчиви сълзи, които да отмият греховете от миналото му, но пред Хан не можеше да си позволи никаква проява на слабост. Безмълвните ограничения, които бяха приели, му се струваха крехки като яйчени черупки. Имаше толкова много неща, които можеха да ги счупят. В гърдите му бушуваха емоции, които го задушаваха. Болката, която разкъсваше изтерзаното му тяло, беше нищо в сравнение с агонията, която пареше в сърцето му. Стисна подлакътниците на седалката си толкова силно, че кокалчетата му изпукаха. Знаеше, че трябва да се вземе в ръце, но усещаше, че не може да остане на мястото си нито миг повече.

Стана, понесе се напред като сомнамбул и след миг вече седеше до Хан. Младежът с нищо не показа да е усетил присъствието му. Ако не беше учестеното му дишане, човек би помислил, че е изпаднал в дълбока медитация.

Сърцето на Борн биеше болезнено в натрошения му гръден кош.

— Ако наистина си мой син, трябва да знам — рече кротко. — Ако си Джошуа, просто трябва да съм сигурен.

— С други думи, продължаваш да не ми вярваш.

— Искам да ти вярвам — отвърна Борн, като се опитваше да не обръща внимание на познатия му вече остър нюанс в гласа на Хан. — Вече би трябвало да си го разбрал.

— Опре ли до теб, не съм сигурен, че разбирам каквото и да било. — Хан се извърна към него, лицето му беше пламнало от ярост. — Изобщо ли не ме помниш?

— Джошуа беше на шест — съвсем малко момче. — Борн позволи на чувствата си да изплуват и да го задавят. — А освен всичко друго няколко години страдах от амнезия.

— Амнезия ли? — Това откровение като че порази Хан.

Борн му разказа какво се беше случило.

— Имам само откъслечни спомени от живота си като Джейсън Борн преди този момент — заключи той. — А самоличността ми като Дейвид Уеб е заличена почти напълно от съзнанието ми — само в редки случаи някой аромат, звук или глас размества нещо в главата ми и извиква на повърхността разпокъсан спомен. Това е всичко, което ми остана — фрагменти от едно изгубено завинаги цяло.

Борн подири тъмните очи на Хан в мрака, помъчи се да открие в тях някаква следа от изражение, намек, по който да разбере какво мисли или чувства.

— Вярно е. Двамата с теб сме напълно непознати. Така че, преди да продължим… — Изречението увисна във въздуха, трябваше му малко време, за да продължи. Стегна се, наложи си да говори, защото тишината помежду им беше по-страшна от експлозията, която ги очакваше. — Опитай се да разбереш. Нужно ми е конкретно доказателство. Нещо неопровержимо.

— Майната ти!

Хан стана, понечи да прескочи краката на Борн и да стъпи на пътеката, но за пореден път, както преди време в залата за разпит на Спалко, нещо му попречи. После, без да ще, чу гласа на Борн и си спомни онази сцена на покрива в Будапеща.

Това възнамеряваше, нали? Цялата тая налудничава история, че си моят син Джошуа. Няма да те заведа до този Спалко или до който там се опитваш да се добереш. Няма да допусна отново да ме използват като маша.

Хан стисна фигурката на Буда, увесена на врата му, и се върна на мястото си. И двамата се бяха превърнали в маши на Степан Спалко. Той ги събра, а сега, по ирония на съдбата, пак той, в качеството си на техен общ враг, можеше да ги задържи заедно. Макар и за известно време.