Ерик Лустбадер - Наследството на Борн

Лимузината и шофьорът ги чакаха от другата страна на реката, под палещите лъчи на слънцето. Двамата се качиха и потеглиха по магистралата към летището. Анака се приближи до Степан и щом магнетичното му лице се извърна към нея, пое ръката му в своята. Докато се придвижваха в тунела, той свали кървавата престилка и ръкавиците. Сега беше в дънки, искрящо бяла риза и мокасини. По нищо не личеше, че е стоял буден цяла нощ.

— Мисля, че по чаша шампанско ще ни дойде добре, какво ще кажеш? — усмихна й се той.

— Ти мислиш за всичко, Степан — засмя се тя.

Посочи й чашите в ниша от вътрешната страна на вратата й. Бяха кристални, не пластмасови. Докато тя се навеждаше да ги вземе, той извади от минибара охладена бутилка шампанско. Покрай тях, от двете страни на магистралата, прелитаха многоетажни блокове, огрени от слънчевия диск.

Спалко разкъса алуминиевото фолио около гърлото, издърпа тапата и наля пенливата течност първо в едната чаша, после в другата. Остави бутилката и се чукнаха в безмълвна наздравица. Отпиха едновременно и тя се вгледа в очите му. Бяха като брат и сестра, може би по-близки, защото никой от двамата не бе обременен от товара на роднинските вражди. Няма друг човек, помисли си тя, който да е бил по-близо от него до осъществяването на желанията й. Не че някога си беше мечтала за партньор в живота. Би била доволна да разполага с баща като малка, но нямаше такъв. Замести го със Степан — силен, начетен, непобедим. Той беше всичко, което една дъщеря би могла да търси в баща си.

Вече излизаха от града и многоетажните блокове се поразредиха. Слънцето клонеше към заник, светлината чезнеше. Високото небе беше рубиненочервено, подухваше лек бриз — идеални условия за излитане.

— Малко музика? — предложи Спалко. — За да се насладим истински на шампанското. — Вдигна глава към стереоуредбата, монтирана над главата му. — Какво би ти доставило най-голямо удоволствие в момента? Бах? Бетховен? Не, разбира се, че не! Шопен.

Избра съответния диск и натисна копчето. Но вместо лиричните тонове на любимия си композитор Анака чу собствения си глас:

Не работиш за Интерпол — личи си по маниера ти. ЦРУ? Не, едва ли. Степан би разбрал, ако американците се опитваха да проникнат в организацията му.

Вкамени се, чашата замръзна в ръката й, недокосната устните.

Не ме гледай като попарен, Итън.

За свой ужас, видя грейналата усмивка на Степан над ръба на чашата.

Честно да ти кажа, изобщо не ме засяга. Просто искам да се подсигуря, в случай че нещата тук се объркат. И осигуровката ми си ти.

Спалко спря диска. Като се изключи тихото пърпорене на двигателя, в колата настъпи мъртвешка тишина.

— Предполагам се питаш как научих за предателството ти?

Анака установи, че временно е изгубила способността си да говори. Мисълта й се беше втвърдила, беше застинала на въпроса на Степан каква музика би й доставила най-голямо удоволствие. Какво не би дала, за да върне времето и да се озове в този момент! Шокираното й съзнание не можеше да се откъсне от пукнатината в действителността, зейнала като безкрайна пропаст под краката й. Съществуваха само съвършеният й живот преди пускането на записа и катастрофата, настъпила след това.

Дали Степан продължава да й се усмихва с онази отвратителна крокодилска усмивка? Установи, че й е трудно да фокусира погледа си. Неволно разтърка очи.

— Божичко, Анака, това наистина ли са сълзи? — Спалко печално поклати глава. — Разочарова ме, скъпа, макар че — нека ти призная — съм се питал кога ли ще ме предадеш. В това отношение твоят господин Борн се оказа съвсем прав.

— Степан… — Гласът й изневери. Не можа да го познае, а последното, което би направила, беше да се моли. Животът й и бездруго беше достатъчно жалък.

Имаше нещо между палеца и показалеца му, съвсем мъничък диск, по-миниатюрен от батерия за часовник.

— Електронно подслушвателно устройство, поставено в кабинета на Хърн. — Той се засмя. — Иронията е, че той бе извън моето подозрение. Такива устройства се поставят по правило в кабинетите на всеки новопостъпил служител. Поне за първите шест месеца. — Пусна диска в джоба си със сръчността на магьосник. — Неприятно стечение на обстоятелствата за теб, Анака. И късмет за мен.

Той си допи шампанското и остави чашата. Тя все така не можеше да помръдне. Седеше с изправен гръб и вдигнат лакът. Пръстите й обгръщаха столчето на чашата.

Той я изгледа с нежност.

— Сама знаеш, че всеки друг на твое място досега да е мъртъв. Но двамата с теб имаме общо минало, свързани сме с един и същ човек — майка ти. — Килна глава, лицето му погълна последните лъчи на следобедното слънце. Кожата от тази страна на главата му нямаше нито една пора, изглеждаше гладка и лъскава като прозорците на високите сгради, които останаха зад гърба им. Оттук до летището покрай магистралата нямаше почти никакви сгради.