Ерик Лустбадер - Наследството на Борн

Борн прие спокойно тази проява на враждебност.

— Ти също като мен искаш да пипнеш Спалко — при това не по-малко. Какво те притеснява?

— Всичко — озъби се Хан. — Я се погледни. На нищо не приличаш.

Борн бе успял да се надигне от стола и се разтъпкваше из стаята, разкършваше снага, постепенно, крачка след крачка, набираше сили и увереност в собственото си тяло. Хан видя всичко това и остана, меко казано, удивен.

— Обещавам, че няма сам да изнесеш цялата работа на гърба си — увери го Борн.

Хан не отхвърли предложението му веднага. Напротив, изръмжа нещо в знак на съгласие, като в същото време се питаше защо го прави.

— Най-напред трябва да се измъкнем оттук живи.

— Знам. Добре че беше ти да предизвикаш пожар! Сега сградата гъмжи от пожарникари, а сигурно е пълно и с полицаи.

— Ако не бях предизвикал този пожар, сега нямаше да съм тук.

Борн забеляза, че ироничните му забележки не разсейват напрежението. Дори напротив — само усложняват ситуацията. Двамата не умееха да разговарят. Запита се дали някога ще свикнат.

— Благодаря ти, че ми спаси живота.

Хан не го погледна в очите.

— Не се ласкай. Дойдох тук, за да убия Спалко.

— Най-сетне нещо, за което трябва да благодаря на Степан Спалко — въздъхна Борн.

Хан поклати глава.

— Няма да стане. Аз не ти вярвам, знам, че и ти не ми вярваш.

— Готов съм да рискувам — отвърна Борн. — Каквото и да се е случило между нас, тук става въпрос за нещо доста по-сериозно.

— Не ми казвай какво да мисля — сряза го Хан. — Никога не си ми помагал в това, пък и аз не съм изпитвал нужда. — Успя да си наложи да вдигне глава и да го погледне. — Е, добре, ето какво ще направим. Съгласен съм да работим заедно при едно условие. Ако намериш начин да ни измъкнеш оттук.

— Дадено. — Усмивката на Борн лъсна насреща му. — За разлика от теб, разполагах с достатъчно време да обмислям варианти за бягство от тази стая. Стигнах до извода, че дори някак да успея да се освободя от стола, няма да стигна далеч по стандартните начини. Не бих имал никакви шансове, ако трябваше да изляза лице в лице с охраната на Спалко. Така че стигнах до алтернативно решение.

Хан го изгледа с досада. Мразеше Борн все да е крачка пред него.

— Целият съм в слух?

Борн кимна към канавката.

— Канализацията? — попита Хан, сякаш не вярваше на ушите си.

— Тръбите са достатъчно широки, за да се провре през тях човек. — Протегна ръка, отвори джобното си ножче и го пъхна в решетката — Би ли ми помогнал?

Хан коленичи от другата страна. С помощта на ножчето Борн откачи леко решетката. Хан я повдигна, после двамата с общи усилия успяха да я махнат и да я преместят встрани.

Хан забеляза, че усилието причинява на Борн неистова болка. В този миг в душата му се надигна едно призрачно усещане, едновременно странно и познато; своеобразна гордост, която успя да осъзнае едва сега и която му причини немалко болка. Беше чувство, познато от детството му, преди да тръгне да се лута в шок, изгубен и изоставен, в околностите на Пном Пен. Оттогава насетне бе зациментирал това чувство толкова навътре в душата си, че беше забравил за съществуването му. До този момент.

След като се справиха с решетката, Борн взе парче окървавен бинт и уви в него телефона си, после го прибра заедно с ножчето в джоба си.

— Кой е пръв? — попита.

Хан сви рамене, без да показва по никакъв начин, че е впечатлен. Знаеше съвсем точно накъде извежда канализацията, предполагаше, че и Борн е наясно.

— Идеята е твоя.

Борн се пъхна в отвора.

— Изчакай десет секунди и ме последвай — рече и изчезна в тъмнината.

Анака беше въодушевена. Докато пътуваха към летището в бронираната лимузина на Спалко, знаеше, че оттук нататък никой и нищо не може да им попречи. Последната й маневра с Итън Хърн се беше оказала излишна, но тя не съжаляваше. Винаги беше по-сигурно да се действа предпазливо, а по времето, когато реши да се разправи с Хърн, съдбата на Спалко като че висеше на кантар. Сега, докато го наблюдаваше, си мислеше, че повече никога няма да си позволи да се усъмни в него. Този човек притежаваше смелостта, уменията и възможностите да постигне всичко, което реши, навсякъде, където избере — дори подобен мащабен удар. Трябваше да признае, че когато сподели с нея плановете си, тя се отнесе скептично и запази искрица недоверие до самия финал, когато той осъществи успешно плана си да преминат от другата страна на Дунава, използвайки стара канализационна тръба, която бе открил след закупуването на сградата на „Хуманистас“. Погрижи се да я обнови и се постара да изчезне от всички архитектурни планове на града. Показа й я едва сега — сподели с нея своята лична тайна.