Ерик Лустбадер - Наследството на Борн

— Здрасти, Итън. Наред ли е всичко?

— Зависи — рече Хърн. — В целия хаос поне разбрах, че кабинетът ми се подслушва.

— Спалко знае ли за кого работиш?

— Никога не съм споменавал името ти. Пък и повечето пъти съм ти звънял от външен телефон.

— Въпреки това би било добре да изчезнеш.

— Съгласен съм. Радвам се да те чуя. След експлозиите не знаех какво да мисля.

— Имай повечко вяра — насърчи го Хан. — Какво имаш срещу него?

— Достатъчно.

— Събери всичко, с каквото разполагаш, и се махай. Аз ще му отмъстя, каквото и да ми струва.

— Какво означава това?

— Означава, че ми трябва подкрепление. Ако поради някаква причина не успееш да ми предадеш сведенията, искам да се свържеш… изчакай така. — Обърна се към Борн и рече: — Имаш ли доверен човек в Агенцията, на когото може да бъде предоставена информация за Спалко?

Борн поклати глава, но в следващия момент се сети нещо. Припомни си какво му беше казал Конклин за заместник-директора — че е не само умен човек, но и умее да отстоява позициите си докрай.

— Мартин Линдрос — отвърна.

Хан кимна и повтори името пред Хърн, после прекъсна връзката и върна телефона.

Борн не знаеше как да процедира. От една страна, искаше да намери начин за комуникация с Хан, от друга — не знаеше как да подходи и откъде да започне. Накрая реши да го попита как е стигнал до стаята за разпит на Спалко. Въздъхна облекчено, когато Хан заговори. Разказа му как е проникнал в сградата, скрит в дивана, за взрива в асансьора и за бягството си от заключената стая. За предателството на Анака обаче не спомена нито дума.

Борн слушаше с нарастващо възхищение, но сега част от него остана отстранена, сякаш разговора водеше друг човек. Не искаше да се обвързва. Психическите му рани още не бяха заздравели. Установи, че в сегашното си състояние на изнемощялост все още не е готов да разсъждава над въпросите и съмненията, които го разкъсваха отвътре. Така че двамата продължиха да разговорят на безопасни теми, като старателно заобикаляха щекотливите въпроси — като замък, който може да бъде обсаден, но не и превзет.

Час по-късно се появи Оскар. Донесе им хавлиени кърпи и одеяла, чисти дрехи, както и антибиотици за Борн. Имаше и термос с горещо кафе. Настаниха се на задната седалка на колата му и докато се преобличаха, той прибра изпокъсаните им мокри дрехи, като остави само специалното яке на Хан. Беше им донесъл и бутилирана вода и храна, които те погълнаха лакомо.

Дори да остана изненадан от раните на Борн, не го показа. Вероятно беше разбрал, че акцията на Хан е завършила успешно. Подаде на Борн олекотен лаптоп.

— Плановете на всички системи и подсистеми на хотела са свалени на хард диска, има още и карти на Рейкявик и околностите, както и някои други сведения, които ми се стори, че могат да ви бъдат от полза.

— Впечатлен съм — каза Борн на Оскар, но думите му важаха и за Хан.

Телефонът на Мартин Линдрос иззвъня малко след единайсет сутринта. Той скочи в колата си и за по-малко от осем минути беше в болницата „Джордж Вашингтон“. Детектив Хари Харис беше в интензивното. Линдрос използва личните си документи, за да съкрати процедурата и да принуди един от забързаните медицински служители да го отведе право при леглото на Харис. Дръпна пердето, опасващо три от стените на залата.

— Какво става? — попита.

Харис го погледна, колкото можа, от леглото, вдигнато на максимална височина. Лицето му беше подпухнало и бледо. Горната му устна беше разцепена, под лявото око имаше шев.

— Уволниха ме — ей това става.

— Не разбирам — поклати глава Линдрос.

— Съветничката по националната сигурност се обадила на шефа ми — директно и лично. Казала му да ме уволни. Да ме чупи без обезщетение и пенсия. Вчера той ме извика в кабинета си и ми го съобщи.

— И после?

— Какво после? Озовах се на улицата. Въпреки безупречната ми кариера, въпреки че през всичките тия години нямам едно-единствено нарушение… Изрита ме като куче.

— Имах предвид, как се озова тук?

— О, това ли питаш? — Харис завъртя глава, загледан в нищото. — Ми сигурно съм се напил.

— Сигурно си се напил?

— Нарязах се като талпа, чат ли си? — Очите му блестяха. — Не заслужавам ли поне това?

— Май не е било само напиването.

— Е, добре, де. Сдърпах се с някакви колоездачи, доколкото си спомням, и нещата излязоха от контрол.

— Да не би да си решил, че заслужаваш един хубав пердах?

Харис не отвърна.

Линдрос прокара ръка през лицето си.