Ерик Лустбадер - Наследството на Борн

— Обичам те, Анака. — Плъзна ръка около кръста й. — Обичам те така, както не бих могъл да обичам друг човек. — Куршумът от пистолета на Борн произведе изненадващо малко шум. Тялото на Анака подскочи назад в прегръдката му, главата й се отметна. Той усети как тръпката преминава през цялото й тяло — куршумът явно беше заседнал някъде до сърцето. Очите му не се отлепиха от нейните. — Много жалко, не мислиш ли?

Усети как топлината на тялото й пропълзява по ръката му, кръвта потече по кожената седалка. Очите й като че ли се смееха, но всичко останало в лицето й бе безизразно. Дори в мига на смъртта, помисли си той, тя не изпита страх. Е, и това ако не е нещо?

— Наред ли е всичко, господин Спалко? — попита шофьорът.

— Вече да — отвърна той.

Дунав беше студен и тъмен. Тежко раненият Борн изхвърча пръв от тръбата на канализацията, но за Хан, макар и втори, имаше проблем. Не го притесняваше леденостудената вода, но тъмнината възкреси повтарящия се ужас от вечния му кошмар.

Шокът от водата и голямата дълбочина му внушиха усещането, че въжето пристяга глезена му и той започва бавно да потъва към дъното. Лий-Лий го викаше, Лий-Лий го подканваше да отиде при нея…

Усети как потъва ли потъва, а дъно все нямаше. В един миг, най-неочаквано, една силна ръка го сграбчи и започна да го тегли към повърхността. Лий-Лий? Тя ли е, зачуди се, паникьосан. Усети допира на чуждо тяло, едро и въпреки множеството рани адски силно. Борн го хвана през кръста, краката му с мощни тласъци го освободиха от капана на силното речно течение, в което беше попаднал, и го изтеглиха на безопасно място.

Хан имаше чувството, че ридае, искаше да изкрещи. Щом излязоха на повърхността на водата, започна да се мята неудържимо. Сякаш не искаше нищо друго, освен да накаже Борн, да го претрепе като куче. Но силите му стигнаха само да се изтръгне от ръката, обвила кръста му, и да впери очи в Борн, докато приближаваха каменния бряг.

— Какви ги вършиш? — извика Хан. — За малко да ме удавиш!

Борн понечи да му отговори, но се отказа. Посочи едно желязо, стърчащо над водата, което се виждаше по-надолу по течението. Отвъд дълбоките сини дебри на Дунава, където се намираше сградата на „Хуманистас“, продължаваха да сноват пожарни, линейки и полицейски коли. Около евакуираните служители на компанията се бяха събрали тълпи, които преливаха из улиците, по прозорците висяха хора, изпружили врат, за да видят по-добре. Към мястото се стичаха лодки и моторници и макар полицаите да им правеха знаци да си продължават по пътя, любопитните пасажери се трупаха покрай парапетите, за да видят с очите си злополуката. И разбираха, че са закъснели. Явно пожарите, предизвикани от експлозията в асансьорната шахта, вече бяха овладени.

Борн и Хан, придържайки се към сенките край брега, се отправиха към стълбата, която изкачиха по възможно най-бързия начин. За тяхно щастие всички погледи бяха вперени в сградата на „Хуманистас“. Малко по-нататък ремонтираха участък от бреговата ивица, така че успяха да пропълзят под прикритието на сенките, под нивото на улицата, но над водата, където върху разкъртения цимент бяха разхвърляни тежки греди.

— Дай ми телефона си — рече Хан. — Моят се намокри.

Борн разопакова телефона на Конклин и му го подаде.

Хан набра номера на Оскар и му обясни къде се намират и от какво имат нужда. Изслуша го и се обърна към Борн: — Връзката ми в Будапеща, казва се Оскар, ще ни уреди полет. И антибиотици за теб.

Борн кимна.

— А сега да видим колко го бива. Кажи му, че ми трябва подробен план на хотел „Ошкюхлид“ в Рейкявик.

Хан го стрелна ядно и за момент Борн си помисли, че ще затвори, само и само за да му направи напук. Прехапа долната си устна. Трябваше да се научи да разговаря с Хан не толкова войнствено.

Хан предаде на Оскар думите му.

— Ще отнеме около час — рече.

— Значи не каза, че е невъзможно?

— За Оскар тази дума не съществува.

— Моите хора не биха се справили по-добре.

Беше излязъл режещ, силен вятър, който ги принуди да се скрият по-навътре в импровизираната ниша. Борн се възползва от възможността да огледа по-подробно раните, причинени му от Спалко, и оцени грижите за дезинфекцията на надупчените му ръце, гърди и крака. Хан беше с яке, което свали и тръсна. Борн успя да забележи, че от вътрешната страна дрехата е цялата в джобове и джобчета, които изглеждаха пълни.

— Какво носиш там?

— Разни хитринки — отвърна сухо Хан. Без да обръща внимание на Борн, набра друг номер.