Ерик Лустбадер - Наследството на Борн

Завъртя се рязко на пети и се върна в спалнята на Спалко. След миг се появи с чаша вода и някои неща, които успя да намери в банята. Поднесе чашата пред устните на Борн и започна да я повдига бавно, докато се видя празното й дъно. Сякаш движени от собствена воля, ръцете му разкопчаха катарамите и освободиха глезените и китките на Борн.

След това Хан почисти и дезинфекцира раните му. Борн не можеше да повдигне ръце от зъболекарския стол. В известен смисъл се чувстваше дори по-обездвижен, отколкото когато беше завързан. Не откъсваше очи от Хан, вглеждаше се във всяка извивка и ъгълче, във всяка черта на лицето му. Продължаваше да усеща подмолното течение на несигурността, вълната на страха. Вероятността да стои лице в лице със собствения си син след толкова години, през които го бе смятал за мъртъв, му идваше в повече.

От друга, страна мълчанието, в което бяха захвърлени, му се стори непоносимо. Така че избра да подхване разговор по неутралния въпрос, който интересуваше и двамата.

— Нали ме попита какво е намислил Спалко — рече. Дишаше бавно и на пресекулки, сепваше се при всяко докосване на памука до раните му. — Откраднал е биологично оръжие, създадено от Феликс Шифър — преносим биоразпръсквател. Успял е някак да убеди Петер Сидо, епидемиолог от клиниката, да му осигури заряд.

Хан хвърли напоения с кръв тампон и взе чист.

— Заряд с какво?

— Антракс или нещо подобно — все едно с какво. Едно е сигурно — че е смъртоносен.

Хан продължи да почиства раните на Борн. По пода заваляха кървави тампони.

— Защо ми го казваш сега? — попита с неприкрито подозрение.

— Защото разбрах какво възнамерява да направи Спалко с това оръжие.

Хан вдигна глава.

Борн установи, че изпитва физическа болка, когато го гледа в очите. Пое си дълбоко дъх и продължи:

— Явно времето го притиска. Наложи се да тръгне незабавно.

— Конференцията по тероризъм в Рейкявик.

— Това е единственото логично предположение — кимна Борн.

Хан се изправи и обърса ръце в панталоните си. Проследи с поглед как червеникавата вода се оттича в канавката.

— При положение, че реша да ти повярвам.

— Тръгвам след тях — продължи Борн. — След като подредих елементите в мозайката, установих, че Конклин е взел Шифър и го е скрил с помощта на Вадас и Молнар, защото е научил за заплахата, замисляна от Спалко. Знам и кодовото наименование на биоразпръсквателя — беше се отпечатало в един тефтер в къщата на Конклин: NX20.

— Значи затова е бил убит Конклин. Защо не е отишъл в Агенцията с информацията, с която е разполагал? ЦРУ сигурно са разполагали с повече възможности да осигурят надеждна защита на доктор Шифър и да го скрият от надвисналата над него опасност.

— Предполагам, че има редица причини — отвърна Борн. — Първо, Алекс вероятно е смятал, че няма да му повярват предвид репутацията на Спалко на участник и инициатор на хуманитарни мисии. Освен това не е разполагал с много време. Информацията му не е била достатъчно точна и подробна, за да се задейства веднага бюрократичната машина на Агенцията. И не на последно място — не би било типично за Алекс. Той не беше човек, свикнал да споделя тайните си.

Борн се надигна бавно, болката го преряза, подпря се с една ръка на облегалката на стола. След дългото обездвижване усещаше краката си като гумени.

— Спалко е убил Шифър, а що се отнася до доктор Сидо, трябва да допусна, че и той е при Спалко — жив или мъртъв. Не мога да му позволя да осъществи плановете си и да унищожи маса народ на конференцията.

Хан се обърна и му подаде мобилния си телефон.

— Ами хайде, обади се на ЦРУ.

— И мислиш, че ще ми повярват? Точно те, които смятат, че съм убил Конклин и Панов в имението в Манасас.

— Тогава ще се обадя аз. Дори бюрократична организация като ЦРУ би трябвало да приеме на сериозно анонимно обаждане, в което става въпрос за заплаха за живота на президента на Съединените щати.

Борн поклати глава.

— Шефът на американската охрана в Рейкявик е един тип на име Джейми Хъл. Той ще прави, ще струва, но със сигурност ще намери начин да прецака разузнаването. — Очите му блестяха. Не беше останала и следа от замъгления му поглед. — И така, остава една-единствена възможност, но не съм сигурен, че ще мога да се справя сам.

— Като те гледам — рече Хан, — се съмнявам да можеш да свършиш каквото и да било.

Борн с мъка погледна Хан в очите.

— Още по-сериозно основание да ми помогнеш.

— Ти си се побъркал!