Ерик Лустбадер - Наследството на Борн

В този момент в стаята влезе Анака.

— Хан е успял да проникне на етажа.

Спалко не успя да сдържи изненадата си.

— Чух експлозията. Не загина ли там?

— Намерил е начин да се измъкне от асансьора. Взривил го на дъното на шахтата.

— За щастие и последната пратка с оръжия е изнесена от подземието. — Най-сетне извърна глава към Анака. — Къде е Хан сега?

— Затворен е в специалната стая. Не може да се измъкне. Време е да вървим.

Спалко кимна. Знаеше, че що се отнася до уменията на Хан, Анака губеше ума и дума. Спалко с право насърчи връзката помежду им. Каквато беше лицемерна и потайна, тя бе успяла да го опознае така, както той никога не би допуснал, че е възможно. Анака погледна към Борн, уверена, че Спалко не е приключил работата си с него.

Вдигна ръка на рамото му.

— Самолетът ни чака, Степан. Нужно ни е време, за да се измъкнем от сградата незабелязани. Противопожарната система е задействана и кислородът се изпомпва от асансьорната шахта, за да не се стигне до фатални експлозии. Но огънят сигурно вече е достигнал във фоайето и пожарните коли ще дойдат всеки момент, ако вече не са пристигнали.

Беше помислила за всичко. Спалко я изгледа с възхищение. После, без предупреждение, замахна с ръката, в която стискаше керамичния пистолет на Борн, и го цапардоса по слепоочието.

— Ще си го запазя за спомен от първата и последната ни среща.

После двамата с Анака напуснаха стаята.

Хан, легнал по корем, копаеше бясно в ъгъла с малък лост от комплекта на Оскар. Лютеше му на очите, по бузите му се стичаха сълзи от газа, дробовете му щяха да се пръснат от липсата на кислород. Още броени секунди и щеше да припадне и нервната му система да премине на автопилот, позволявайки на газа да проникне в организма му.

В същия момент успя да изкърти парче от стената и веднага усети прилив на чист въздух отвън. Пъхна носа си в дупката и задиша жадно. Пое си дълбоко въздух и бързо нагласи пакета с експлозив, осигурен му от Оскар. Това най-вече показа на Оскар в колко сериозна ситуация е попаднал приятелят му и го подтикна да му осигури допълнителен набор от инструменти в случай на нужда.

Пак пъхна носа си в дупката, вдиша дълбоко и изтика пакетчето С4 колкото успя по-навътре. Изтича до отсрещния ъгъл на стаята и натисна копчето на дистанционното. Без да изчака отломките и прахът да се разсеят, скочи в дупката в стената и се озова в спалнята на Спалко.

Слънчевата светлина падаше косо в прозорците, под които блещукаше Дунав. Хан отвори навсякъде, та ако някъде е изтекъл газ, да се проветри по-бързо. Веднага чу воя на сирените, погледна и видя пожарните и полицейските коли, трескавата активност на улицата. Отдръпна се от прозорците, огледа се, за да се ориентира по архитектурния план, който му показа Хърн на компютъра си.

Отиде до мястото, където бе видял празно пространство, и забеляза полираните дървени плоскости. Долепил ухо до ламперията, започна да почуква тихичко с кокалчета. Установи, че третата плоскост от ляво на дясно всъщност е врата. Натисна и тя се завъртя.

Попадна в помещение с черни бетонни стени и бели плочки на пода. Вонеше на кръв и пот. Видя пред себе си Джейсън Борн — пребит и окървавен. Остана така, втренчен в него — бяха го вързали за нещо като зъболекарски стол, всичко около него беше опръскано с кръв. Борн беше гол до кръста. Ръцете, раменете, гърдите и гърбът му бяха подпухнали и разранени. Двата горни слоя бинтове, стягали ребрата му, бяха разкъсани, но най-вътрешният още си стоеше на мястото.

Борн обърна глава, забеляза Хан и го изгледа като ранен бик — окървавен, но непобедим.

— Чух втората експлозия — пророни Борн. — Помислих, че си загинал.

— Разочарован ли си? — Хан оголи зъби. — Къде е? Къде е Спалко?

— Опасявам се, че закъсня. Изчезна, взе и Анака Вадас със себе си.

— Тя през цялото време е работела за него — рече Хан. — Опитах се да те предупредя в клиниката, но ти не пожела да ме чуеш.

Борн въздъхна, затвори очи. Не му бе леко да чуе този укор.

— Нямах време.

— Ти май никога нямаш време да слушаш.

Хан пристъпи към стола. В гърлото му заседна буца. Знаеше, че трябва да настигне Спалко, но нещо го спираше, не му даваше да тръгне. Огледа пораженията, причинени от Спалко.

— Сега ще ме убиеш ли — каза Борн по-скоро като изявление, не като въпрос.

Хан знаеше, че никога няма да има по-подходящ момент. Онова мрачно кълбо в душата му, което бе отглеждал с години, което се бе превърнало в единствената му утеха, което омразата му подхранваше постоянно и което ден след ден бе пръскало отровата си в организма му — това кълбо отказваше да загине. То искаше да унищожи Борн, още малко и щеше да вземе връх в решенията му. Още малко. Хан усети импулс, който се надигна от корема към ръката му, но мина през сърцето и пресекна желанието му за действие.