Ерик Лустбадер - Наследството на Борн

— Знам, че ти обещах да се погрижа за това, Хари. Мислех, че държа нещата в свои ръце, дори шефа успях да спечеля на наша страна, така да се каже. Изобщо не предполагах, че Алонзо-Ортис ще предприеме самостоятелна акция.

— Майната й. Майната им на всички. — Засмя се горчиво. — Както казваше мама, за всяко добро дело се плаща.

— Виж, Хари, без теб изобщо нямаше да стигна до тая история с Шифър. Ще те измъкна.

— О, нима? И как, да му се не види, ще стане тая?

— Както казва Ханибал, един от примерите ми за подражание, или ще намерим начин, или ще измислим как.

Щом се приготвиха, Оскар ги закара до летището. Борн, скован от болки в цялото тяло, беше доволен, че има кой да кара. Въпреки това следеше изкъсо развитието на нещата. Направи му добро впечатление, че Оскар постоянно държи огледалата за обратно виждане под око. Но явно никой не ги преследваше.

Пред тях се мярна контролната кула на летището, малко след това Оскар слезе от магистралата. Не се виждаха ченгета. Всичко изглеждаше спокойно. Не и в душата на Борн.

Отправиха се към пистата за чартърни полети, без никой да ги спре. Екипажът ги очакваше, машината беше заредена и в готовност. Слязоха от фургона. Преди да се разделят, Борн стисна ръката на Оскар.

— Още веднъж ти благодаря.

— За нищо — усмихна се унгарецът. — Всичко е включено в сметката.

Отдалечи се с фургона и двамата се качиха в самолета.

Пилотът ги приветства с добре дошли на борда, прибра стълбичката, затвори вратата и я заключи. Борн им каза посоката и пет минути по-късно вече ускоряваха по пистата, готови за пътуването до Рейкявик, което щеше да отнеме два часа и десет минути.

— Среща с рибарския кораб след три минути — обяви пилотът.

Спалко нагласи слушалката в ухото си, взе хладилната чанта на Сидо и мина в задната част на самолета, за да си сложи парашутния костюм. Докато затягаше ремъците, гледаше доктора в тила. Петер Сидо беше закачен с белезници за мястото си. До него седеше един от въоръжените служители на Спалко.

— Знаеш къде да го закараш — обърна се той към пилота.

— Тъй вярно, сър. Няма да се доближаваме до Гренландия.

Спалко отиде при задната врата, даде сигнал на подчинения си, който стана и се приближи по тясната пътека.

— Имате ли достатъчно гориво?

— Тъй вярно, сър — отвърна пилотът. — Изчисленията ми са точни.

Спалко надникна през люка на вратата. Бяха снижили, Северният Атлантически океан изглеждаше синьо-черен, по повърхността му пробягваха вълнисти гребени — сигурно доказателство за прехвалената му бурност.

— Трийсет секунди, сър — обяви пилотът. — Духа доста силен вятър от север-североизток. Шестнайсет възела.

— Прието. — Спалко усети забавянето на скоростта. Под дрехите си имаше специален костюм с дебелина седем милиметра. За разлика от водолазните неопрени, които разчитаха на тънък слой вода между тялото и костюма, за да задържат телесната температура в приемливи граници, този беше запечатан при стъпалата и китките, за да не допуска навлизане на вода. Под трипластния костюм носеше специално термобельо с допълнителна система за запазване топлината на тялото при екстремен студ. И въпреки това, ако не паднеше под точно определен ъгъл, сблъсъкът с леденостудената вода можеше да го парализира и защитният костюм нямаше да го спаси. Но всичко беше изчислено и щеше да мине като по учебник. Закачи хладилната кутия за лявата си китка с верига и си сложи терморъкавиците.

— Петнайсет секунди — обяви пилотът. — Постоянен вятър.

„Чудесно, каза си Спалко, без допълнителни сътресения.“ Кимна на другия, който дръпна огромното резе и отвори вратата. Воят на вятъра изпълни вътрешността на самолета. Между Спалко и океана имаше четири хиляди метра въздух. При свободно падане от такава височина водата можеше да се окаже твърда като камък.

— Сега! — извика пилотът.

Спалко скочи. Ушите му засвистяха, вятърът забрули лицето му. Изпъна тялото си, единайсет секунди по-късно вече летеше със сто и осемдесет километра в час — пределна скорост. При все това нямаше усещането, че пада. По-скоро като че ли го обгръщаше нещо меко.

Погледна надолу, забеляза рибарския кораб и се завъртя хоризонтално, за да компенсира шестнайсетте възела вятър от север-североизток. След като зае позиция, погледна висотомера си. На седемстотин и шейсет метра дръпна въженцето, усети плавното опъване на раменете си, чу мекото шумолене на найлона и над него се разтвори гъбата на парашута. Изведнъж съпротивлението на тялото му нарасна почти трийсет пъти. Започна да пада с пет метра в секунда.