Ерик Лустбадер - Наследството на Борн

На лицето на Анака беше изписана тревога.

— Джейсън! — Коленичи край него и го обгърна с ръце.

— Помогни ми да стана.

Пое част от тежестта му и го повдигна.

— Къде е? Накъде избяга?

Той не успя да й отговори. „Боже, помисли си, тя май е права.“ Явно наистина му беше нужна медицинска помощ.

Може би причината да дойде на себе си толкова скоро беше злъчта, насъбрана в сърцето му. Освести се и излезе от шкодата броени минути след нападението. Главата го болеше зверски, но внезапната атака беше наранила повече егото му. Прехвърли в ума си цялата жалка сцена. С категоричност, от която му се преобърна стомахът, отсече, че причината за уязвимостта му са нелепите и опасни чувства, които изпитва към Анака.

Какво по-красноречиво доказателство, че не бива да допуска да се обвързва емоционално? Първо, заплати скъпо и прескъпо за чувствата към родителите си; после дойде обвързването с Ричард Уик; а в последните години и романът му с Анака, която, както се оказа, от самото начало е предавала всичко на Степан Спалко.

За него пък изобщо не искаше да се сеща. Познаваме се от доста време. Имаме общи тайни, доста съкровени при това. Това бяха думите на Спалко при срещата им в Грозни. Ще ми се да вярвам, че отношенията помежду ни не са просто като на бизнесмен и клиент.

И Спалко като Ричард Уик се бе опитал да прекрачи дистанцията. Уж искаше да станат приятели, да вкара Хан в своя затворен и, така да се каже, интимен свят. Безупречната ти репутация до голяма степен се дължи на задачите, поставяни ти от мен. Сякаш Спалко, също като Уик, се мислеше за благодетел на Хан. Тези хора живееха с илюзията, че са избрани, че са част от някакъв елит. Спалко, също като Уик, измами Хан, за да го употреби както му е удобно.

Какво иска Спалко от него? Всъщност вече почти не го интересуваше. Спалко е минало. Сега мислеше само за отмъщение — за онзи акт на справедливо възмездие, който щеше да изправи миналите несправедливости. Не можеше да се задоволи с по-малко от смъртта на Спалко. Това щеше да е първата и последна поръчка, която Хан възнамеряваше да изпълни за себе си.

И тогава, докато се спотайваше в сенките край входа и несъзнателно разтриваше цицината, появила се на главата му след удара, чу гласа й. Идваше от дълбинето, от сенките около душата му, за да изплува чак до повърхността, а после да поеме обратно към дъното под бурните вълни.

— Лий-Лий! — пророни тя. — Лий-Лий!

Чу гласа й, който го зовеше. Хан знаеше какво иска тя от него — да се присъедини към нея в дълбинните води. Главата му щеше да се пръсне от болка, притисна я между дланите си и от устните му се изтръгна жаловит стон, сякаш последното балонче въздух напусна дробовете му. Лий-Лий. Толкова отдавна не беше мислил за нея — а може би беше мислил? Сънуваше я почти всяка нощ. Отне му доста време, докато го осъзнае. Защо? Какво се беше променило сега, та да го навести толкова категорично след всичките изминали години?

Тогава чу да се тряска врата и вдигна глава точно навреме, за да види от входа на №106-108 да излиза тичешком едър мъж. Държеше едната си ръка с другата и по кървавата диря след него Хан предположи, че човекът е имал среща с Джейсън Борн. Устните му се извиха в усмивка, разбра, че това е нападателят му.

Обзе го внезапен порив да го убие, но се овладя и реши друго. Излезе от сянката и хукна след фигурата, която се отдалечаваше по улица „Фо“.

Синагогата на улица „Дохани“ беше най-голямата в Европа. Западното крило на масивната сграда беше със сложна тухлена фасада в синьо, червено и жълто — хералдическите цветове на Будапеща. Над входа имаше огромен витраж. Над тази внушителна гледка се издигаха две мавритански многоъгълни кули, завършващи с удивителни медни и златни куполи.

— Ще вляза да го извикам — рече Анака, щом слязоха от шкодата. От службата на Ищван се опитаха да я свържат с негов колега, но тя настоя да се види с доктор Амбрус, като обясни, че той е отколешен приятел на семейството й. Така че накрая й казаха къде може да го намери.

— Колкото по-малко хора те видят в това състояние, толкова по-добре.

Борн беше съгласен с нея.

— Виж, Анака, вече изгубих броя на случаите, в които ми спасяваш живота.

— Ами престани да броиш — усмихна му се тя.

— Човекът, който те нападна…

— Кевин Маккол.

— Да, та той е агент за специални поръчки на ЦРУ. — Нямаше нужда да й обяснява в какво се състоят тези поръчки. Това беше друго нейно ценно качество. — Справи се чудесно с него.