Ерик Лустбадер - Наследството на Борн

— До момента, когато не ме превърна в свой щит — горчиво рече тя. — Не биваше да допускам…

— Все едно, нали се измъкнахме. Останалото е без значение.

— Но той избяга и кой знае кога…

— Следващия път ще съм готов да го посрещна.

Усмивката се върна на лицето й. Поведе го към двора на синагогата и го остави там с уверението, че може да чака спокойно, без да се притеснява от непредвидени срещи.

Ищван Амбрус, познатият лекар на Янош Вадас, беше на служба в синагогата, но се отзова веднага щом Анака му каза, че случаят е спешен.

— Разбира се, за мен е удоволствие да ти помогна с каквото мога, Анака — рече, надигна се от мястото си и двамата закрачиха под великолепните полилеи към изхода. Зад гърба им остана гигантският орган с пет хиляди тръби — доста необичайна гледка в еврейски храм, — на който някога са свирели Ференц Лист и Камий Сен Санс.

— Смъртта на баща ти беше тежък удар за всички ни. — Той пое ръката й и я стисна за кратко. Имаше здравите, силни пръсти на хирург или зидар. — Държиш ли се, скъпа?

— Справям се — отвърна тя тихо и го изведе навън.

Борн седеше на двора, където бяха погребани пет хиляди евреи, загинали в жестоката зима на 1944–1945 г., когато Адолф Айхман превърна синагогата в концентрационно депо, откъдето изпрати десет пъти по толкова хора в лагерите на смъртта. Дворът, затворен между арките на вътрешната лоджия, беше пълен с паметни плочи, обрасли с тъмнозелен бръшлян. Стволовете на дърветата също бяха пристегнати в хватката на увивното растение. Студеният вятър свистеше в листата — звук, който на място като това сякаш идеше от далечни гласове.

Беше почти невъзможно да седиш в този двор и да не си мислиш за мъртвите и за ужасните страдания, изживени през онези мрачни времена. Запита се дали над главите им не е надвиснал поредният такъв страшен период. Сепна се от мислите си и видя Анака в компанията на елегантен и пъргав мъж с тънки мустачки, обло лице и розови бузи. Беше облечен в кафяв костюм с жилетка. Обувките на малките му крачета бяха излъскани до блясък.

— Е, значи вие сте въпросният човек, претърпял злополука — рече онзи, след като Анака ги представи, уточнявайки, че Борн владее родния им език. — Не, не ставайте — спря го с ръка, седна до него и започна прегледа. — Какво да ви кажа, сър, Анака ми е спестила някои елементи от реалното състояние на нещата. Изглеждате като човек, минал през месомелачка.

— Така се и чувствам, докторе — Борн трепна неволно, щом пръстите на Амбрус докоснаха по-болезнено място.

— На идване забелязах, че сте потънали в размисъл — подхвана разговор унгарецът. — В известен смисъл мястото е доста потискащо, целият този двор, пълен с жертви, а в по-широк смисъл и за всички загуби на човечеството по време на холокоста. — Пръстите му бяха изненадващо леки и чевръсти, докато опипваха болезнената подутина отстрани на корема на Борн. — Но какво да ви кажа, в историята от онова време има и светли мигове. Преди идването на Айхман и копоите му равинът и неколцина духовници успели да изнесат двайсетте и седем свитъка на Тората от кивота във вътрешността на синагогата. Изнесли ги и ги заровили в християнско гробище, където те останали на сигурно място чак до края на войната, далеч от ръцете на нацистите. — Усмихна се. — Е, какъв е изводът? И в най-тъмната нощ има надежда да проблесне зора. Човек не знае откъде ще получи съчувствие. А вие имате две счупени ребра.

Изправи се.

— Да вървим. У дома имам всичко необходимо, за да ви превържа. След около седмица болката ще се уталожи и ще бъдете като нов. — Размаха дебелия си показалец. — Но през това време трябва да ми обещаете, че ще почивате. Никакви физически усилия. Всъщност най-добре би било да не правите каквито и да било усилия.

— Не мога да ви обещая такова нещо, докторе.

Амбрус въздъхна и стрелна с очи Анака.

— Е, защо ли не съм изненадан.

Борн стана.

— Всъщност, да ви призная, опасявам се, че ще се наложи да направя точно обратното на това, което ме посъветвахте. Така че съм принуден да ви помоля да направите каквото можете, за да закрепите пострадалите ми ребра.

— Какво, да ви сложа ризница ли? — Докторът се засмя на собствената си шега, но видял изражението на Борн, веселостта му угасна почти веднага. — Господи, синко, какво предлагаш да направя?

— Ако знаех, вероятно нямаше да създавам грижи на никого — мрачно отрони Борн.

Макар да го свариха напълно неподготвен, доктор Амбрус не ги подведе. Отидоха в дома му на хълма Буда, където си беше оборудвал миниатюрна амбулатория в помещение, където друг би си направил кабинет. Под прозореца му имаше розови храсти, но сандъчетата за здравец още бяха празни в очакване на по-топло време. Стените бяха кремави, корнизите — бели, а по шкафовете бяха подредени снимки на съпругата и двете деца на Амбрус.