Ерик Лустбадер - Наследството на Борн

Накрая се покашля.

— Може ли после да обръснеш и мен? — попита тихо.

— Не очаквах човек като него да носи толкова посредствено оръжие — рече той, докато измъкваше Анака от шкодата. Изруга възмутено и прибра пистолета.

Тя остана доволна от объркването на американеца, решил, че нейният пистолет всъщност принадлежи на Хан. Стоеше на тротоара под надвисналото следобедно слънце, навела глава, снишила поглед, но вътрешно ликуваше. Както повечето мъже, на него и през ум не му минаваше, че е възможно тя да е въоръжена, камо ли да знае как да използва оръжието си. И това определено щеше да е в негов ущърб — Анака щеше да се погрижи.

— Първо, нека те успокоя — няма да пострадаш. От теб се иска само да отговаряш на въпросите ми вярно и да се подчиняваш безпрекословно на заповедите ми. — Натисна лекичко с пръст един нерв на лакътя й — колкото да й покаже сериозността на намеренията си. — Разбрахме ли се?

Тя кимна, в следващия миг той натисна по-силно и тя извика.

— Когато ти задам въпрос, очаквам да получа отговор.

— Да, разбрах — отвърна тя.

— Чудесно. — Той я отведе в сумрачния коридор на №106-108 на улица „Фо“. — Търся Джейсън Борн. Къде е?

— Не знам.

Той докосна нещо от вътрешната страна на лакътя й, при което коленете й се подкосиха от болка.

— Втори опит: къде е Джейсън Борн?

— Горе. — По бузите й се изтърколиха сълзи. — В апартамента ми.

Хватката му се отпусна осезаемо.

— Видя ли, не било трудно. Тихо и кротко. Дали да не се качим, а?

Тя отключи и влязоха. Светна във фоайето и се заизкачваха по широкото стълбище. Щом стигнаха до четвъртия етаж, Маккол я спря.

— А сега ме чуй — рече спокойно. — Не искам да му показваш по никакъв начин, че се е случило нещо. Ясно ли е?

Тя понечи да кимне, но се осъзна навреме.

— Да — каза.

Той я долепи до стената.

— Предупредиш ли го, опиташ ли се да му дадеш знак, жива ще те изкормя. — Блъсна я напред. — Давай.

Тя застана пред вратата, пъхна ключа и го завъртя. Видя Джейсън да лежи на дивана вдясно, свит на кълбо, затворил очи.

Щом я чу да влиза, той вдигна глава.

— Нямаше ли да ходиш…

В същия момент Маккол блъсна Анака и вдигна пистолета си.

— Ето ме и мен! — извика, насочи дулото към дивана и дръпна спусъка.

Анака, в очакване на благоприятния момент, остави Маккол да предприеме първата крачка, след което сви ръка в лакътя, вдигна го и блъсна американеца в рамото, при което той изгуби мишената си и куршумът прелетя над главата на Борн и се заби високо в стената.

Маккол изрева бясно, протегна лявата си ръка, като в същото време се опитваше да стабилизира дясната, за да се прицели наново. Пръстите му се вкопчиха в косата на Анака, дръпнаха здраво и тя залитна. В същия миг Борн измъкна керамичния пистолет изпод завивката си. Искаше да застреля натрапника право в гърдите, но Анака му пречеше на видимостта. Прицели се леко встрани и уцели противника в дясната ръка. Онзи изпусна пистолета си, от раната шурна кръв. Останал невъоръжен, Маккол дръпна Анака пред гърдите си като жив щит, тя изпищя.

Подпрян на коляно, Борн се мъчеше да стабилизира ръката си, докато Маккол, притиснал Анака пред себе си, заотстъпва към отворената врата.

— Това не е краят — изсъска американецът, вперил поглед в Борн. — Още не съм се провалял в заповед за елиминиране. Не възнамерявам да го правя и сега.

След тази заплаха сграбчи Анака и я запрати към стаята.

Борн се надигна от мястото си и успя да я хване, преди тя да се е блъснала в дивана. Остави я и хукна към коридора, но щом се показа на прага, видя как вратата на асансьора се затваря. Завтече се по стълбите, накуцвайки. Раната отстрани до корема му пареше болезнено, краката му бяха слаби. Задъха се и адски му се прииска да спре, поне колкото да възстанови дишането си, но продължи, като прескачаше стъпалата по две по три. При горната площадка на първия етаж се подхлъзна на ръба на едно стъпало и полетя надолу, останалите взе къде пълзешком, къде с премятане. Изохка и се изправи, блъсна вратата и се озова във фоайето. По мраморните плочки на пода имаше следи от кръв, но убиецът не се виждаше. Пристъпи напред във фоайето и краката му изневериха. Остана да седи на земята полузамаян, стиснал пистолета си, дланта на другата му ръка почиваше на бедрото му. В очите му се четеше болка, имаше чувството, че е забравил как се диша.

„Трябва да го догоня това копеле“, помисли си. Но в главата му нещо бучеше неистово, постепенно осъзна, че вероятно е сърцето му, което блъска лудо в гърдите. Не можеше да мръдне поне за момента. За няколкото мига, докато се появи Анака, успя да осъзнае, че инсценираната му смърт в Париж е заблудила Агенцията за кратко.