Ерик Лустбадер - Наследството на Борн

Щом Анака посегна да завърти контактния ключ, Хан се надигна от задната седалка на колата й.

— Май е време да разкажа всичко на Борн — рече.

Тя се стресна, но не понечи да се обърне. Въпрос на стабилна подготовка. Погледна го в огледалото за обратно виждане.

— Какво ще му разкажеш, след като нямаш никаква представа за ситуацията?

— Напротив, имам. Знам например, че ти докара полицията в апартамента на Молнар. Знам и причината — Борн започна да приближава с твърде уверени крачки към истината, прав ли съм? Още малко и щеше да разбере защо Спалко го вкара в онзи капан. Аз се опитах да му го кажа, но той май не вярва на нито една моя дума.

— И с право. Ти с нищо не си заслужил доверието му. Убеден е, че си част от мащабен заговор, който има за цел да го манипулира.

Хан, чиято хватка беше здрава като клещи, се пресегна и стисна Анака за ръката, уж небрежно плъзнала се към чантата й.

— Не си го и помисляй. — Отвори чантата и извади пистолета. — Веднъж вече се опита да ме убиеш. Повярвай ми — втори шанс няма да ти се удаде.

Тя го погледна в огледалото. В душата й бушуваше море от чувства.

— Мислиш, че те лъжа за Джейсън. Грешиш.

— Интересува ме само как успя да го заблудиш, че обичаш баща си — попита Хан, — при положение, че го мразиш от дъното на душата си.

Тя не отговори, дишаше бавно, опитваше се да се окопити. Осъзнаваше, че се намира в извънредно неблагоприятна ситуация. Въпросът беше как ще се измъкне.

— Сигурно си била на седмото небе, когато са го застреляли — продължи Хан. — Макар че не, доколкото те познавам, вероятно би предпочела да свършиш работата сама.

— Ако ще ме убиваш — прекъсна го тя троснато, — давай. Спести ми дрънканиците си.

Той се плъзна напред като кобра и я сграбчи за гърлото. На лицето й най-сетне се изписа тревога. Първата цел на Хан беше постигната.

— Не смятам да ти спестявам нищо, Анака. Нима ти го направи, когато имаше тази възможност?

— Не мислех, че си толкова крехък.

— Ти изобщо не мислеше, докато бяхме заедно. Поне не мислеше за мен.

— Напротив, мислех за теб непрекъснато. — Усмивката й беше хладна.

— И повтаряше всяка своя мисъл пред Степан Спалко. — Ръката му се стегна около гърлото й. — Вярно ли е?

— Защо питаш, щом вече знаеш отговора? — успя да пророни тя.

— Откога Спалко ме разиграва?

— От самото начало — отвърна Анака, затворила очи.

Хан стисна зъби от гняв.

— И каква е неговата игра? Какво иска от мен?

— Не знам. — Той я стисна толкова силно, че прекъсна целия приток на въздух към дробовете й и гърлото й изсвистя. Поотпусна хватката си; за да й позволи да продължи. — Колкото и болка да ми причиняваш, ще получаваш все един и същи отговор, понеже това е самата истина.

— Истината! — Той се изсмя презрително. — Ти не би разпознала истината дори да ти е под носа. — Беше склонен да й повярва, но се ядоса, че не може да извлече повече полза от нея. — Каква ти е задачата с Борн?

— Да го държа далеч от Степан.

Той кимна, спомни си последния си разговор със Спалко.

— Звучи ми логично.

Лъжата излезе от устата й с лекота. Прозвуча като истина не само защото Анака имаше дългогодишна практика в тази област, а и защото до преди последното обаждане на Спалко задачата й наистина беше да отклонява Борн в други посоки. Но сега плановете на Спалко се бяха променили и след като помисли, Анака реши, че е в нейна полза да сподели с Хан предишната си задача. Не беше толкова страшно, че Хан я нападна, но само при положение, че успее да се измъкне жива.

— Къде е Спалко сега? — продължи да я разпитва той. — В Будапеща ли?

— По-точно казано, лети от Найроби за Будапеща.

Хан я изгледа изненадан.

— Какво е правил в Найроби?

Тя направи опит да се засмее, но пръстите му се бяха врязали в плътта й тъй болезнено, че от гърлото й се изтръгна нещо, което повече приличаше на кашлица.

— Нима вярваш, че би ми казал? Знаеш колко е потаен.

Хан долепи устни до ухото й.

— Знам колко потайни бяхме аз и ти, Анака. Но май се оказва, че тайната ни не е била чак толкоз скрита.

Тя се взря в очите му през огледалото.

— Не му казвах всичко. — Беше й странно да го гледа по този начин. — Някои неща запазих за себе си.

Хан сви презрително устни.

— Нали не очакваш да ти повярвам.

— Вярвай каквото щеш — тросна му се тя, — и без това винаги си го правил.

— Какво намекваш? — разтърси я той.

Тя изохка, но веднага прехапа долната си устна.

— Допреди да прекарам известно време с теб, все не успявах да проумея дълбините на омразата, която изпитвах към баща си. — Той отпусна още малко хватката си, Анака преглътна. — Но ти, с твоето целенасочено враждебно отношение към своя баща, ми показа пътя. Научи ме да бъда търпелива, да се наслаждавам на мисълта за отмъщението. И, да, прав си — когато го застреляха, усетих горчивина, защото не свърших работата сама.