Ерик Лустбадер - Наследството на Борн

Най-сетне се добраха до централната част на квартала, където влязоха в изтърбушена сграда на два етажа, изпълнена с дим. Всичко вътре тънеше в пепел — бяла и мека като стрити кости. Шофьорите донесоха багажа, натоварен в два сандъка.

Вътре имаше сребристи защитни скафандри за работа с отровни вещества, донесени по специална поръчка на Спалко. Всеки от костюмите беше оборудван със собствен независим дихателен апарат. Спалко отвори единия сандък и извади NX20 от кутията му, внимателно сглоби двете части под зорките погледи на четиримата чеченци. Подаде устройството на Хасан Арсенов, а през това време се обърна да извади тежката кутия, дадена му от доктор Петер Сидо. Отключи я изключително внимателно. Всички погледи бяха вперени в стъкленицата. Беше толкова миниатюрна и толкова опасна. Притаиха дъх, сякаш се опасяваха да не навредят по някакъв начин.

Спалко нареди на Арсенов да държи NX20 на ръка разстояние от тялото си. Отвори титаниевия капак и постави стъкленицата в зарядната камера. NX20 още не може да бъде активиран, обясни той. Доктор Шифър беше създал редица предпазни мерки срещу случайно или преждевременно разпръскване. Посочи пломбата със сгъстен въздух, която при заредена камера може да се активира при затворен и заключен капак. Той го направи, взе устройството от Арсенов и ги поведе нагоре по стълбите, които огнената стихия не бе унищожила само защото бяха излети от бетон.

Щом се качиха на втория етаж, се струпаха пред един прозорец. Както в цялата сграда, стъклата му бяха счупени. Беше останала само рамката. През нея огледаха хромите и сакатите, умиращите от глад, болните. Жужаха мухи, появи се трикрако куче, което се изходи насред импровизиран пазар за употребявани вещи, струпани направо в прахта. През улицата претича разревано голо хлапе. Една старица, превита о две, се изкашля и се изплю.

Тези гледки обаче не съставляваха основния интерес на чужденците. Те следяха напрегнато всяко движение на Спалко, вслушваха се във всяка негова дума с внимание, граничещо с маниакалност. Математическата точност на оръжието действаше като вълшебство, развалящо магията на болестта, материализирала се в цялата околност.

Спалко им показа двата спусъка на NX20 — един по-малък, а зад него другия, по-големия. По-малкият, обясни, вкарва заряда от външната във вътрешната камера. След това се потвърждава с ей този бутон, тук, отляво, и NX20 е готов за експлоатация. Дръпна малкия спусък, натисна бутона и вътре в оръжието нещо забълбука — намек за приближаващата смърт.

Дулото беше грозно и сплеснато, но в същото време доста удобно. За разлика от конвенционалните оръжия, NX20 трябваше да бъде насочено най-общо в желаната посока, подчерта Спалко. Подаде дулото през прозореца. Всички притаиха дъх, докато пръстът му обви големия спусък.

Животът наоколо си течеше по обичайния хаотичен сценарий. Младеж беше подложил под устата си паница с царевична каша и загребваше енергично с двата си пръста, докато група полумъртви от глад същества го наблюдаваха с неестествено ококорени очи. По улицата мина невъзможно кльощаво момиче на колело, двама беззъби старци стояха, забили погледи в купчините пръст на улицата, сякаш в тях беше запечатана цялата история на живота им.

Чу се слабо изсъскване — поне така се стори на петимата, скрити на сигурно място зад надеждните си високотехнологични скафандри. Видимо нямаше никакви следи от изтичане. Доктор Шифър го беше замислил така.

Петимата наблюдаваха с нарастващо напрежение, докато секундите се нижеха по-бавно от всякога. Сетивата им се изостриха до краен предел. В ушите им пулсираха собствените им вени, сърцата им биеха тежко. Никой не смееше да диша.

Според обясненията на доктор Шифър първите признаци, че газът наистина се е разпръснал, трябваше да се появят след три минути. Това бе кажи-речи последното, което изрече, преди Спалко и Зина да хвърлят полуживото му тяло в бездната на лабиринта.

Спалко, който не откъсваше поглед от голямата стрелка на часовника си и бавното й приближаване към границата от три минути, вдигна глава. Гледката прикова вниманието му изцяло.

Когато се чу първият вик, десетина души вече се бяха строполили мъртви. Викът бързо заглъхна, но наоколо се надигаха нови и нови писъци, за да секнат почти в зародиш. Смъртта се завихри в ужасяваща спирала и започна да сее хаос и тишина. Нямаше къде да се скриеш, нямаше как да я избегнеш, никой не успя да я изпревари, дори тези, които понечиха да побягнат.