Ерик Лустбадер - Наследството на Борн

— И после? — попита тя в напрегнато очакване, нетърпелива да чуе продължението.

— Те изчакаха определения срок, за да си получат парите, и след като той не им ги даде, го подгониха.

Спалко се вгледа в горящия край на цигарата си. Прозорците бяха отворени. На фона на жуженето на уличния трафик и шепота на палмови листа сегиз-тогиз се чуваше гръмовен животински рев или неистов вой.

— Първия път го ступаха — продължи Спалко полушепнешком. — Не пострада сериозно, защото те още се надяваха, че ще си получат парите. Щом разбраха, че той няма пукнат грош и няма да им върне нищо, го притиснаха наистина, застреляха го насред улицата като куче.

Беше си изпушил цигарата, но остави фаса да тлее между два пръста. Сякаш напълно бе забравил, че държи нещо в ръката си. Зина, легнала до него, не отрони нито дума, погълната от разказа му.

— Минаха шест месеца — продължи Спалко и метна фаса си през прозореца. — Аз си изпълних задълженията. Платих, на когото имаше да се плаща и накрая получих своя шанс. Разбрах, че шефът, разпоредил убийството на брат ми, всяка седмица ходи на бръснар в хотел „Метропол“.

— Не ми казвай, че си се престорил на бръснар и когато той е седнал на стола, си го заклал като пиле.

Той я погледна, после избухна в смях.

— Звучи адски живописно, много кинематографично. — Поклати глава. — Но в реалния живот е неизпълнимо. Въпросният шеф се бръснеше при един и същи бръснар от петнайсет години и нито веднъж не се бе съгласил да го обслужи някой друг. — Наведе се и я целуна по устните. — Не гледай толкова разочаровано. Приеми го като урок и се поучи от него. — Намести ръката си около нея, притисна я до себе си. Някъде в резервата изрева леопард.

— И така, изчаках да го обръснат и напарфюмират, да се отпусне след деликатните грижи. Стоях на улицата пред хотела, на място, пълно с хора, което само един луд би избрал за атака. Щом той излезе, го застрелях заедно с бодигарда му.

— И избяга.

— В известен смисъл. Онзи ден избягах, но шест месеца по-късно, в друг град, в друга страна, получих коктейл „Молотов“, метнат от преминаваща наблизо кола.

Тя плъзна нежно ръка по гланцираната му кожа.

— Толкова те харесвам такъв — несъвършен. Болката, която си изтърпял, ти придава… героичен вид.

Спалко не каза нищо, след малко усети как тя започва да диша все по-дълбоко и се унася в сън. Разбира се, нито дума от казаното не беше вярно, макар че разказът се получи доста добър — изключително кинематографичен! А истината — какво се бе случило в действителност? Той вече почти не си спомняше. Толкова дълго бе изграждал непробиваемата си фасада, че вече бе започнал да потъва в собствените си измислици. Във всеки случай, никога не би разкрил истината на друг човек, защото това би го поставило в неизгодна позиция. Когато хората те опознаят, започват да си мислят, че те притежават — че истината, която си споделил с тях в момент на слабост, който те наричат интимност, те обвързва с тях.

В това отношение Зина беше като другите и той усети в устата си горчивия вкус на разочарованието. Но пък, от друга страна, досега не бе срещал човек, който да не го е разочаровал. Просто другите не бяха в неговата категория. Те не умееха да разгадават нюансите на света така, както ги виждаше той.

За известно време бяха забавни, но само за известно време. Той отнесе тази мисъл със себе си в дълбините на дълбок и необезпокояван сън, а когато се събуди, Зина я нямаше, беше се върнала в леглото на нищо неподозиращия Хасан Арсенов.

Призори петимата се качиха в два рейнджроувъра, натоварени с багаж и шофирани от служители на „Хуманистас“, и се насочиха към южния изход на града, към необятния мизерен бедняшки квартал, който се бе проснал като гангренясал крайник в околностите на Найроби. Пътуваха в мълчание, преди тръгване бяха хапнали по няколко залъка, защото стомасите на всички бяха свити от напрежение — дори Спалко се усещаше леко притеснен.

Въпреки че утрото беше кристалночисто, над бедняшкия квартал се стелеше гъст смог — неопровержимо доказателство за липсата на добра хигиена и вечното присъствие на холерата. Постройките бяха буквално съборетини, повечето тенекиени или талашитени, тук-там по някоя дървена колиба, както и няколко ниски бетонни постройки, които човек би взел за бункери, ако не бяха криволичещите въжета с пране, развявано от прашния вятър. Освен това имаше огромни купчини пръст, за които на пръв поглед нямаше обяснение, но след малко лъснаха опожарените останки на няколко колиби, тук-там по някоя обувка с прогорена подметка, дрипава синя рокля. Тези няколко обекта, знаци на събития, случили се съвсем наскоро — а тук историята се ограничаваше до близкото минало, — придаваха подчертано запуснат вид на грозотата и мизерията в тази нечовешка бедност. Ако тук можеше да се задържи някакъв живот, той беше накъсан, хаотичен, тъжен и унил отвъд всякакво слово или мисъл. Всичко беше белязано от чувството за вечна нощ, която не отстъпваше дори пред светлината на новия ден. Отвсякъде лъхаше на обреченост, по което това място им заприлича на битпазара, покрай който бяха минали предния ден. Ширещата се в този град икономика „на черно“ до голяма степен беше отговорна за потискащия пейзаж, през който пъплеха, възпрепятствани от гъсти тълпи, изпълващи страничните улички и преливащи на шосето. Светофари нямаше, а дори и да съществуваха, колите щяха да бъдат спирани от орди вонящи просяци или търговци, предлагащи жалките си стоки.