Ерик Лустбадер - Наследството на Борн

Не, помисли си директорът по-бодро — Борн не е загинал при експлозията край Париж; той си е жив и здрав и в момента е в Будапеща. Защо пък точно там? А може би компютърните му изпълнения са първата му сериозна грешка, която ще доведе ЦРУ до успех. Защо Борн се е интересувал от досиетата на първата си жена и деца, директорът нямаше представа, нито пък го интересуваше. Важното беше, че любопитството на Борн беше отворило вратата към окончателното му унищожение.

Директорът посегна към телефона. Можеше да възложи задачата на свой подчинен, но искаше да се наслади на удоволствието сам да даде точно тази заповед за елиминиране. Набра номер в Европа и си помисли: „Сега вече те пипнах, копеленце.“

За град, основан в края на XIX в. като британски железопътен пункт по линията Момбаса-Уганда, Найроби имаше потискащо скучен силует, очертан от лъскави модерни сгради. Намираше се в равнина, насред савана, която години наред бе приютявала племето масаи, преди да бъде приобщена към западната цивилизация. Понастоящем представляваше най-бързо развиващият се град в Източна Африка и като такъв беше податлив на непривични огорчения и неприятности, както и на смущаващи срещи между старото и новото, на бързото натрупване на капитали и унизителна бедност — всички тези крайности се търкаха една в друга, докато захвърчат искри, докато се стигне до сблъсъци и се наложи да се въдворява ред. При тези високи нива на безработицата бунтовете бяха практика, както и нападенията късно нощем, особено в района на парк „Ухуру“ на запад от центъра.

Но групата хора, току–що пристигнала от летище „Уилсън“ в две армирани лимузини, не се интересуваше ни най-малко от тези проблеми. Нищо, че новодошлите забелязаха предупредителните знаци за опасност от насилие и частните охранители, които патрулираха из центъра и западната част на града, където се намираха правителствените сгради и западните посолства; не бяха забравени и основните пътни артерии — шосетата „Латема“ и „Ривър“. Минаха покрай битпазара, където се продаваше от пиле мляко в боеприпасите. Огнехвъргачки, танкове и преносими ракети земя-въздух бяха изложени до евтини лъскави дрешки и цветни ръчно тъкани платове с традиционни мотиви.

Спалко пътуваше в предната кола с Хасан Арсенов. Във втората кола седяха Зина, Магомет и Ахмет, двама от най-висшестоящите офицери на Арсенов. Те не си бяха направили труда да обръснат гъстите си бради. Бяха облечени в традиционните си черни роби и гледаха западните дрехи на Зина с изумление. Тя им се усмихна и се вгледа внимателно в лицата им, в търсене на някакъв белег на промяна.

— Всичко е готово, Шейх — подхвана Арсенов. — Хората ми са идеално подготвени и в готовност. Говорят перфектно исландски; запомниха наизуст както картата на хотела, така и твоите предписания. Очакват моята окончателна заповед.

Спалко, загледан в неспиращия поток от хора, местни и чужденци, облени от пурпурните лъчи на залязващото слънце, се усмихна, макар и само на себе си.

— Не долавям ли нотка на скептицизъм в гласа ти?

— Ако има нещо такова — призна Арсенов, — то се дължи на нетърпението от дългото очакване. Цял живот съм чакал момента, в който ще отхвърлим руското иго. Народът ми твърде дълго живя, изтласкан в периферията. Векове наред чакаше да бъде приет в семейството на исляма.

Спалко кимна разсеяно. За него мнението на Арсенов вече не означаваше нищо. В момента, в който бъде хвърлен на вълците, той ще престане да съществува.

Същата вечер петимата вечеряха в частна зала, запазена от Спалко на последния етаж на хотел „360“ на „Кениата Авеню“. Тази зала, както и стаите на гостите, бяха с изглед към националния парк „Найроби“, пълен с жирафи, гну, газели и носорози, наред с лъвове, леопарди и биволи. По време на вечерята не разговаряха по работа, по нищо не личеше целта на настоящото им посещение.

След като масата бе вдигната, нещата се промениха. Екип на „Хуманистас“ бе дошъл в Найроби предварително и бе прокарал в залата компютърна аудио-видеомрежа. Имаше и голям екран и Спалко премина към своята презентация, показа исландския бряг, Рейкявик и околностите му, въздушни снимки на хотел „Ошкюхлид“, последвани от снимки отвътре и отвън.

— Това е вентилационната и климатизационна система, която, както забелязвате тук и тук, е съоръжена с детектори за движение и инфрачервени топлинни сензори — последен писък на техниката — обясни той. — Тук се намира алармената система, която като всяка от системите в хотела има електронна верига за самоохрана, подсигурена с резервна батерия. — След това повтори за пореден път плана, при това в най-големи подробности, като започна от момента на пристигането и свърши със заминаването. Всичко беше планирано. Всичко беше в готовност.